Маршрутът започва с доста километри асфалт (таман половината!), което за жалост се оказа неизбежно. Първите пет от тях са по международния път, което пък е съвсем неприятно, но за жалост опитът ни да минем по пътеката през резерват Тисата показа, че по нея човек може единствено да изхаби два часа и много усилия на вятъра, но за нормално каране не може и дума да става. Друга алтернатива за достигане (без много катерене) от Кресна до отбивката за Ощава не зная, така че остава само асфалтът. На някои места по тази отсечка има дублиращи пътища и пътеки, но все още не съм ги проверявал лично (не пречи вие да се пробвате), а и използването им би усложнило твърде много описанието.

Основното изкачване е от р. Струма до Стара Кресна. След това пейзажът става предимно вълнообразен, каквито са и пътищата, а и пътеката над Ощава, та чак до вр. Почип. От него надолу започва основното спускане, като първо сме по черни пътища, а от един момент нататък по дълга и доста забавна пътека с не много голям наклон, но с достатъчно технични елементи и заплашителен склон от едната страна.

Длъжен съм все пак да предупредя, че новооткритата пътека над Ощава не е особено равна, нито пък „фасулски лесна“ – тя се провира през няколко дерета и включва както някои технични участъци надолу, така и бутане тук-там нагоре. На едно две места е и пообрасла, а на други се разклонява, така че за това каране GPS навигацията е задължителна.

Както става ясно, маршрутът обикновено е проходим и през зимата – зависи от нивото, до което се е задържал снегът. В района няма да срещнете глинеста кал, но през същинските зимни месеци песъчливите пътища стават доста меки, така че няма как да се отървете съвсем чисти. По пътеките обаче се кара почти винаги на сухо, защото те се оттичат най-бързо. Най-добрите сезони за това каране са пролетта и есента.

Пътеката от състезанието 101 Sерпентини, което велоклуб „Крива спица“ организира над гр. Лъки, е една от най-трудните, по които съм карал и това се дължи на… многото серпентини, коя от коя по-остра, стръмна или по друг начин крива.  Дали са сто и една? През 2019 г. ги преброих и сметката се оказа съвсем точна. Не че е много важно… качеството е важно, а не количеството. По принцип серпентините не ме плашат, но тези доста ме поизпотиха, така че определено са от най-качествените!

Пътеката е откритие на Наката и в тази връзка, а и като любители на предизвикателствата, които серпентините поставят, отправяме молба към всеки, който реши да пробва тази пътека, да не прокарва нови и преки линии, да не копае и да не изгражда нови елементи и изобщо, да я кара в естествения вид, в който е, без да прави промени в нея. Пътеката е идеална за определен тип каране – бавно, трудно, спънато и технично – и точно в това е чарът ѝ. Ако вие не харесвате такова каране, из цялата страна (и в нашите рубрики за маршрути и GPS следи) можете да намерите десетки пътеки от всякакъв друг тип. Такава обаче няма (или поне аз не съм срещал), затова нека я запазим непокътната и непроменена!

За настоящия маршрут мога да кажа следните важни неща: 
– Малката дължина може да ви подлъже, че карането ще е с елементи на разходка в парка, но не е точно така. Макар и кратко, изкачването включва някои доста стръмни участъци, които ще ви накарат да пъхтите и да се потите. От друга страна, в маршрута няма нищо непреодолимо – къде с каране, къде с побутване, но изкачването в никакъв случай не е безкрайно, не е дори монотонно, тъй като стръмнините се редуват с по-полегати участъци, а пък всичко това се разиграва на фона на приятни гледки към околните ридове и Пирин. 
– Основната пътека за спускане е по-скоро лесна, но с уговорката, че не е подходяща за съвсем начинаещи. Някога вероятно е била коларски път, защото си личи, че има широка основа и като цяло плавен и не много стръмен наклон. Времето и природата обаче са направили каквото е нужно, за да я “позатворят” и вкопаят, а като се добави и въздействието на животните и хората, на някои места пътеката е станала дори технична, но това са само отделни участъци. Можете да разчитате, че дори след дъжд ще е суха, защото такива са почвите в района. Можете също така да очаквате, че след слънце ще е суха и малко хлъзгава, защото сцеплението не е сред характерните черти на същите тези почви. 
– Началото на пътеката е малко трудно за намиране – прочетете внимателно детайлното описание и задължително следете GPS-а след Димова махала, за да не се налага да се връщате или да пропуснете част от нея. 
– След основното спускане има кратко изкачване и два варианта за довършване на маршрута. Основният вариант, включен в главната следа, всъщност не е каран от мен. Имам го от Щуров и като цяло е по-ясен и по-добър за каране. Ние обаче решихме да търсим и нещо ново… Е, намерихме го – стръмна, технична и почти невидима пътечка. Добавил съм я като алтернативна следа, ако някой държи да следва точно нашите линии по рида.

Това беше едно от най-хубавите карания в края на 2016 г., преди големият сняг да затрупа цялата страна. Пролетта и есента са най-хубавите сезони за каране по него, но не изключвайте и лятото – тогава обаче трябва да започнете рано сутринта, преди да е станало много топло. 

Изкачването е по ясен, главен черен път, следващ билото на рида северно от Сухата река. Щом стъпите на този път, държите само него и само нагоре. При всички раздвоявания сме следвали по-лекия, по-обиколен, по-ясен черен път.

При спускането, което е по отсрещния рид, южно от Сухата река, следата включва почти всички преки/подсичащи пътеки, които видяхме, т.е. ту се кара по черния път, ту по пътеки и така е до махала Добрин. Заради това и техническата трудност е посочена в два варианта – ако искате да е по-лесно, карайте само по черния път. Ако искате да е по-интересно, следвайте пътеките (GPS следата), но бъдете готови и за някои по-технични участъци, както и за повечко тръни и храсти. Особено хубава е и последната част след махала Добрин, където се продължава по билото на рида между с. Полена и Симитли – хем е много красиво, хем има хубави, леки пътечки. 

Внимавайте да не отидете към цеха, който е в близост до началото/края на маршрута! Около него се навъртат 2-3 големи и наистина лоши кучета, които понякога са без надзор. Най-добре е да не се срещате с тях по никакъв повод. Затова и в края на маршрута има едно по-ранно слизане наляво към реката (т.27), за да не се окажете в близост до зверовете.