Както обикновено, замисълът за този маршрут бе по-различен и по-амбициозен, но късият декемврийски ден и много други обстоятелства ни накараха да го променим – може би за добро, тъй като по този начин се фокусирахме върху природната забележителност над с. Стоб, която определено заслужава внимание. Пирамидите, оформени от вятъра и водата в пясъчните скали, са красиви и величествени, което ги прави и чудесен декор за “позьорски” снимки, но от гледна точка на маршрута разходката до тях се явява допълнителна възможност – най-малкото, защото до горната част на пътеката се стига само с бутане, макар че за всеки любител на техничното каране тези усилия ще си струват. Длъжен съм да напомня обаче, че това е масово посещаван туристически обект, т.е. почти винаги по пътеката има хора и това налага да се подхожда с повишено внимание и учтивост. Освен това пътеката е утъпкана в песъчливо-глинеста почва, която лесно ерозира, така че постарайте се да спирате плавно и да не блокирате гумите на велосипеда.

Започнах с допълнението, защото, признавам си, то ни хареса повече от основния маршрут. Доколкото обаче едва ли някой би шофирал 100 км за 15 минути изкачване + 1-2 минути спускане, най-логично е да се възползвате и от останалите 17 км каране в околността, включително и заради това, че маршрутът ще ви отведе и до горната страна на пирамидите, която отдолу не е достъпна заради свличане, което е прекъснало рида. Разположени на югозападен склон в полите на Рила, пътищата и пътеките над с. Стоб са подходящи за каране почти целогодишно, защото не задържат кал, а снегът бързо се стопява. Имайте предвид обаче, че в студените месеци песъчливите почви в района често са влажни, което ги прави и по-трудни при изкачване.

Този маршрут е с ясно изразена културна и историческа насоченост, поради което може лесно да погълне цял ден, макар като дължина да не е нещо впечатляващо. Подходящ е и за начинаещи планински колоездачи, доколкото не включва трудни терени и следва само черни пътища и асфалт. В никакъв случай обаче не бива да забравяте лепенки и резервни гуми!

Това е маршрут, който направихме с Ram Bikes през пролетта на 2014 г. и който за пръв път ме срещна с тишината и спокойствието на този близък до София, но толкова отдалечен от шумотевицата на модерния живот край. Район с доста контрасти и с доста интересни неща за разглеждане, който в голяма степен преобърна представите ми за каране по асфалт, тъй като се оказа, че то може да е доста приятно, когато е по такива странични и слабо натоварени пътища, каквито са повечето в това каране. Все пак, макар да е доста, асфалтът не е единствената съставка на този маршрут – навсякъде, където можеше, минавахме по черни пътища, а на едно място дори открихме кратка пътека. 

В този смисъл маршрутът е насочен главно към любителите на по-леки терени, но смятам, че ще се хареса и на по-напреднали колоездачи, които могат да го ползват или за тренировка, или като вариант да заведат по него приятели/половинки, които все още развиват уменията си за каране по пресечен терен. В интерес на истината, има две отсечки, които макар и кратки, не са от най-лесните, така че разнообразие не липсва и ако има съвсем начинаещи в групата, може да се наложи тук-там да побутат, но предполагам, че това няма да развали цялостното им преживяване.

Както се вижда от данните долу, маршрутът е дълъг, целодневен, като времето за преминаването му много зависи от начина на каране. Друга много важна подробност е, че маршрутът е с различни и доста отдалечени начална и крайна точки. Това ще рече, че е необходим подпомагащ транспорт – или някой приятел, или някой член от семейството, който да закара колата от Драгоман до Трън. Макар на пръв поглед това да изглежда като усложнение от гледна точка на логистиката, то всъщност може да е добър вариант за семеен уикенд, при което колоездачната половинка от семейството кара по маршрута, а неколоездачната минава с автомобил обходно и разглежда спокойно и дълго Трънското ждрело, евентуално водопада до с. Врапча, екопътеката към с. Банкя… забележителностите са доста и зависят от избрания маршрут за придвижване с автомобила.

Макар и дълъг, не бих нарекъл този маршрут тежък, с уговорката човек все пак да не е карал само в парка преди това. Има някои стръмни изкачвания, но като цяло наклоните са плавни, много често изкачванията са и по асфалт, така че денивелацията се натрупва, но не се усеща като голямо бреме. Не бива обаче и да подценяваме това каране – 50 км са си доста и изискват достатъчно количество храна и вода.

Най-подходящите сезони за каране по маршрута са пролет и есен, но дори и през лятото има достатъчно сянка по най-стръмните баири. Има обаче и доста открити места, така че аз лично бих пропуснал най-горещите летни дни.

Брежани е поредното село в Югозапада, около което се намират хубави пътеки и места за каране. Вярно е, че някои от тях са леко занемарени и обрасли, но през сезоните, които са подходящи за каране там (ранна пролет и късна есен) растителността като цяло се „отдръпва“. В този маршрут пътеки има и при изкачването, и при спускането, като тази при изкачването е особено „напрягаща“.

Вторият маршрут над Бухово е посветен на втората, по-нова пътека от вр. Готен надолу. Тя също е типично моторджийска пътека и на много места е доста бърза и малко плашеща с улеите си, изровени от моторджийските гуми. Към това се добавят и страхотни завои, тук-там по някое скокче и други забавни елементи, т.е. в сравнение с първата пътека, тази е по-разнообразна. 

Техническата сложност на пътеката е Т4. Това е така най-вече заради един по-сложен участък и заради ронливата настилка, която е доста несигурна на места. За повечето агресивни карачи обаче точно тези особености са най-хубавото, а добрата новина е, че дори и по-неуверените в спускането могат да преодолеят повечето части на пътеката с по-ниска скорост и без особен риск. Все пак не я препоръчвам за начинаещи планински колоездачи, а дори и напредналите трябва да внимават за изненади, особено с увеличаване на скоростта.

За изкачване описах варианта от предишни години, който в по-голямата си част следва пътя за Мургаш, после се отклонява от него към вр. Готен и до самият връх се бута по един доста брутален склон, разоран от моторите. В последните години обаче на върха се е появила една метална мачта, за чието изграждане е прокаран и черен път – него също съм го добавил като вариант за изкачване – по-обиколен е, но пък спестява бутането.

Дължината на така описания маршрут е съвсем малка, но изкачването е сериозно, така че не очаквайте разходка в парка. Ако търсите по-дълго каране, можете да я комбинирате и с други маршрути в района. Пътеката е част от маршрута „Епик“ на Купа Мургаш.

Този маршрут включва само асфалт и черни пътища, т.е. подходящ е и за начинаещи, но ще е достатъчно интересен и за по-напреднали колоездачи, както заради малко по-големия наклон и по-неравен профил на пътищата, така и заради приятното каране по билото между с. Скребатно и р. Канина и страхотните панорами към долината ѝ и кацналите на отсрещната страна села Лещен и Ковачевица. Трудно ще се уморите по него – има само 1-2 по-стръмни изкачвания и единствено летните горещини могат да се окажат предизвикателство, ако изберете най-топлите месеци за каране по него. Аз обаче ви препоръчвам да се насочите към района през периода март-юни или септември-ноември, когато ще улучите идеален баланс между слънчеви дни, сухи почви и приятни за каране температури. Аз го описах в средата на месец януари, което означава, че дори и тогава можете спокойно да карате в района, стига да не се плашите от кал тук-там и дори малко лед и сняг на височина над 1000 м.

Маршрутът е малко по-труден като навигация, защото по билото над Скребатно се кара по дърварски пътища, които на десетки места се разклоняват, събират и просто нямаше нито начин, нито смисъл да описвам всички тези кръстовища, които след година може изобщо да не си личат. Маршрутът следва основния път, който като цяло е ясен, но все пак ползването на GPS е силно препоръчително за това каране.

Затова е добре да карате по него с компания, а има и още една причина – в края на спускането, близо до с. Огняново, се минава покрай една невзрачна кошара, пазена от 3-4 недружелюбни кучета. Аз имах късмета стопанинът им да е там, но не знам дали винаги може да се разчита на това, така че по-добре е да сте поне двама души.

Есента е един от най-подходящите сезони за каране над Чуйпетльово, тъй като става дума за южните склонове на Витоша, които са по-топли и сухи. Е, не си мислете, че няма да има кал – просто няма да е толкова много и непреодолима, както на други места. А и със сигурност ще е доста красиво, което важи с пълна сила и за пролетните месеци, разбира се. 

Над Чуйпетльово бяха маркирани два кратки маршрута, които могат да бъдат комбинирани и в едно, т.е. да направите и двата в един ден. Възможни са също така връзки и комбинации с маршрута от Кладница, както и с този от Ярлово. Изобщо, този югозападен дял на Витоша, който е и съвсем пуст откъм туристи, предлага възможности за дълги карания, при това по доста лесни терени.

Настоящият маршрут всъщност е от по-трудните, доколкото черният път, по който е основното спускане, на места е изровен и/или каменист и поради това крие рискове за бързо каращите или трудности за по-начинаещите. Казвайки това обаче, нямам за цел да ви отказвам – тъкмо напротив! Маршрутът е много красив и от гледна точка на физическо натоварване не е много труден, макар че денивелацията си я бива като за каране под 10 км и стръмни изкачвания не липсват, а като техническа трудност, доколкото все пак става дума за черни пътища и то такива, които се ползват, ще бъде по силите на повечето любители на планинското колоездене.

В този маршрут водещото не е карането, няма какво да ви лъжа. Главното, което ще намерите, е красотата и усещането за уединение, спокойствие, дивота.  Дива е и основната пътека, но все пак достатъчно ясна. Тя е доста стръмна и права, така че ще ви трябват добри спирачки и средни умения в спускането, за да изпитате удоволствие. Имайте предвид, че почти навсякъде видимостта към терена под гумите ни е лоша- скриват я или шума от дърветата, или треви, така че не се увличайте много със скоростта. Има обаче и 1-2 участъка, където можете буквално да литнете с 40-50 км/ч между дърветата, което мощно покачва нивото на адреналина.

След Обиколката на Витоша, “Кладница” е вторият по дължина сред маркираните ХС маршрути в ПП “Витоша”. Впрочем, в голяма част (от Кладница до Чуйпетльово) тези два маршрута съвпадат, така че ако не сте карали Обиколката и смятате, че ще ви дойде много, но искате да погледнете отблизо яз. Студена, да нагазите във вечната кал по черния път над него, да усетите тишината и спокойствието на югозападните витошки склонове и да погледнете отвисоко към Перник, Голо бърдо, Верила, Рила и самата Витоша, то този маршрут е точно за вас. 

Макар че се кара почти само по черни пътища, маршрутът не е съвсем лесен. На някои места пътят е изключително каменист, така че трябва да внимавате както за себе си, така и за велосипеда – да прещипете вътрешната гума на някой остър ръб не е никак трудно. В този смисъл спускането е доста натоварващо и макар че в цялост маршрутът е преодолим и за по-неопитни колоездачи, за тях той би бил една добра среща с по-сериозен терен. Към тези особености можем да добавим и многото кални/мокри участъци – освен пословичните коловози около Студена, почти постоянно течаща вода по пътя има и при спускането след Меча чешма, така че бъдете готови да се приберете с кални пръски по дрехите и велосипеда, а в пролетните месеци, та чак до юни, е силно препоръчително да сложите и калници на байка си.