Това е поредният хубав веломаршрут за планинско колоездене над яз. Панчарево. Той включва пътеката „Панчи ВЕЦ“, която е сравнително нова. Заради стръмния наклон в последната ѝ част, тази пътека е може би най-трудната за момента в района, което се пренася и към самия маршрут. За сметка на това обаче, тъй като достъпът до началото ѝ е по комбинация от асфалт, бетонен и хубав черен път, а спускането е по южен склон, карането по маршрута е възможно както след дъждове, така и през зимата (в по-топли и слънчеви дни, когато снежната покривка се е вдигнала над 1000 м н.в.). Даже бих казал, че е препоръчително да карате тази пътека след дъжд, защото при суша в края ѝ сцеплението наистина е минимално!

Иначе началото на пътеката с нищо не загатва какво ви очаква в края ѝ. В първите си метри тя е направо равна, после наклонът става среден, появяват се и предизвикателства под формата на странични наклони, включително и в много от завоите. Така се стига и до финалния участък, който не само е с много стръмен наклон, но и с чакълеста настилка и улеи, образувани от гумите на мотори и от водата. Тук поддържането на скоростта и сцеплението са сериозно предизвикателство, особено в по-сухите периоди от годината. На всичкото отгоре тази част не е и никак къса, така че е добре още в началото ѝ да прецените добре уменията си и ако не сте сигурни, че ще запазите контрол, по-добре не рискувайте.

Началната точка е от големия паркинг в Кокаляне, в горния (южен) край на яз. Панчарево. Пътеката „Панчи ВЕЦ“ свършва в близост до него, а и тук обикновено се намират места дори в почивните дни. Оттам заобикаляме язовира от източната му страна, като за загрявка изкачваме пътеката „Зиг-заг“ и се спускаме по „Пътеката с гледката“, за да излезем в с. Герман. Преминаваме през него по главната улица и в края му (откъм Околовръстното шосе) се отбиваме по асфалтовия път към Германския манастир. След манастира изкачването продължава по бетонен път, а третата му част е по хубав черен път. За спускането по „Панчи ВЕЦ“ вече казах достатъчно. Както виждате от това съкратено описание и от картата, при желание може да започнете карането и от Герман – от центъра на селото или от стената на яз. Панчарево.

Ако решите да карате по маршрута през уикенда или по празници, най-добре е да пропуснете пътеките между Кокаляне и Герман (т.е. да минете по асфалтовата алея по брега на езерото), защото по тях има много пешеходци, или поне да преминете по тях бавно и с много внимание. По „Панчи ВЕЦ“ по-вероятно е да срещнете мотори, отколкото пешеходци.

Следвайки номерацията на маршрутите над Сеславци, публикувани в МТБ-БГ, този е пети поред, а също така може да се каже, че е удължен и доразвит вариант на четвъртия, тъй като в по-голямата си част съвпадат, но тук е добавена още една пътека, за която не знаех по времето, когато е описван по-старият. Новият също не е много дълъг, но не е и съвсем кратък; като терен е сравнително лесен, но все пак включва цели две пътеки, по които има и технични елементи; и като цяло е с приятни и леки изкачвания, но има и едно доста стръмно.

Доколкото по-голямата част от маршрута е разгърната по южните склонове на Софийска планина, карането по него е възможно от ранна пролет до късна есен, а даже и през зимата в периоди с няколко по-топли дни. Имайте предвид обаче, че първото спускане е по черен път на северен склон, който задържа кал и влага, така че през зимата и след по-обилни дъждове там със сигурност ще се поизцапате.

Има две важни уточнения, които трябва да направя, за да няма недоволни. Първото е, че този маршрут е замислен и описан изцяло с идеята за ХС каране, т.е. с редуващи се изкачвания и спускания, а по стечение на обстоятелствата и с по-лесни и скоростни пътеки. От гледна точка на ендуро карачите в този маршрут има едно излишно спускане и едно още по-излишно стръмно изкачване (макар че точно тези две отсечки осигуряват повечето красиви гледки към вътрешността на планината). Ако целта ви е просто да пробвате двете пътеки, по-лесният, кратък и ефективен начин е да карате последователно маршрутите „Урановият рудник над Сеславци 3“ и „Урановият рудник над Сеславци 2“. А пък настоящият маршрут е за хора, които искат да повъртят повече, да се поизпотят, да погледат долини и ридове и да прекарат повече време в планината.

Второто важно предупреждение, валидно за всички маршрути над Сеславци е, че те преминават в непосредствена близост до стари уранови рудници, чиято експлоатация е прекратена в началото на 90-те години на 20 в., но въпреки това според различни източници има съмнения доколко консервацията и рекултивацията са били извършени добре и поради това е възможно в района да има повишен радиационен фон. Ако това ви притеснява, по-добре пропуснете този маршрут.

Началната точка на маршрута е над Сеславци, при разклона към изоставената и рушаща се административна сграда на уранодобивното предприятие, тъй като в близост има няколко места, където може да се паркира – отбелязани са с точки в GPS следата. Разбира се, може да го започнете и от центъра на селото – така ще добавите още 2-3 км към дължината.

Хората, които редовно навестяват чудесната пътека от в.з. Манчов валог над Войнеговци (разговорно наричана „Манчо“), вероятно бързо ще измислят по-простичко име и на този маршрут – нещо от типа „Дългото над Войнеговци“. И това е съвсем логично, защото това каране може да се разглежда като по-дълъг вариант на „Манчо“, само че с изкачване по съседния хребет (през вилна зона Русия) и спускане, което включва още една приятна пътечка, намираща се над Манчов валог.

Маршрутът всъщност изобщо не е нов – има го публикуван в МТБ-БГ под името „Локорско – Войнеговци 1“ още от 2010 г. Не помня тогава кой и как ме е „открехнал“ за горната пътека, но пък за долната (основна в момента) не знаех изобщо. Затова онзи маршрут започва и завършва в Локорско, но всъщност пропуска пътеката от Манчов валог, а в наши дни това си е жива загуба. Затова използвах един от по-топлите дни в началото на зимата да си припомня горната пътечка и да подготвя този по-логичен от днешна гледна точка маршрут.

И така, най-важното за „новия стар“ маршрут е следното:

Спускането е предимно по пътеки, които са много забавни и не са трудни. Е, в горната има един кратък участък, който е техничен, а пък по долната са изградени много скокчета, които обаче не са задължителни за ползване. Заради тези изключения техническата трудност на маршрута формално е средна, но реално, ако избягвате скоковете и внимавате на стръмните места в горната част, маршрутът е напълно подходящ и за планински  колоездачи с по-малък опит и увереност.

Нагоре пък ще ви трябва малко повечко сила в краката, ако искате да се изкачите без бутане. Следват се само черни пътища, но височинният профил е такъв, че колкото по-нагоре отиваме, толкова по-стръмно става. Но пък поне е кратко.

Както е известно, почвите в този район носят на влага, така че може да се кара дори и през зимата, стига снегът да се е стопил или да не е навалял. Имайте предвид обаче, че при изкачването може да се натъкнете на коловози и локви, включително и такива, които е трудно да бъдат избегнати. Това е най-вече през зимата и пролетта, през лятото и есента обикновено е сухо.

Началото е в центъра на Войнеговци, където обикновено има място за 3-4 автомобила, но не повече. Има и варианти за паркиране в края на спускането, в края на пътеката от Манчов валог или при Кръста – и до трите места се стига по един и същи път, може да го видите на картата (североизточно от селото), отбелязал съм ги и с точки в GPS следата.

Както и другите карания в района над Сеславци, този кратък маршрут е идеален за пролетни и есенни карания, а също и при по-меки зимни дни без сняг. Няма проблем да го пробвате дори и в горещите летни дни, тъй като изкачването е предимно на сянка, а малката дължина позволява да се прицелите в по-хладните сутрешни или следобедни часове, без да рискувате да „излезете от графика“. Теренът е сравнително лек и подходящ дори за начинаещи, но в същото време спускането е достатъчно забавно и за по-напреднали, които могат да компенсират ниската техническа трудност с повече скорост.

Можех да го кръстя и по друг начин, но доколкото изкачването е по пътя през основния изоставен уранов рудник над Сеславци, както е и при другите два маршрута с номера 1 и 2, реших този да е третият от поредицата. Впрочем това идва да подскаже, че той може да се комбинира чудесно и с първите два, ползващи същото качване (особено с втория, който в последните години е „класиката“ над Сеславци), както и с други, малко по-дълги карания в района. Сред другите най-логичната комбинация е с маршрута „Сеславци 4“, тъй като при неговото второ изкачване се излиза по черен път на билото именно в точката, където започва пътеката. При „Сеславци 2“ също се минава през тази точка, движейки се по билото. Изобщо, тази пътечка дава доста нови варианти за някои приятни и леки като терен ХС маршрути по тези склонове.

Както вече споменах, спускането като цяло е с ниска техническа трудност – дори по-ниска, отколкото пътеката през вр. Винорел, която е най-популярната над Сеславци и също не е трудна. Подобно на нея, тази тук също ползва основата на стар черен път, вероятно свързан с работата на рудника, но може да е малко по-обрасла и тясна на места. Все пак, заради чисто технически параметри трудността на маршрута е средна, защото има отделни участъци, които са с малко по-висока сложност, настилката включва и нестабилни камъни, а малката широчина на места също може да е проблем. На практика обаче няма пречка да заведете по него някой по-неуверен и начинаещ планински колоездач.

Тъй като пътеката не завършва в селото, а малко по-високо, началната точка на маршрута също е над Сеславци, при разклона към изоставената и рушаща се административна сграда на уранодобивното предприятие. В близост до началната точка има няколко места, където може да се паркира – отбелязани са с точки в GPS следата. Навигацията по маршрута е съвсем лесна, така че по принцип бихте могли да се справите дори и без GPS уред, стига да имате с какво да следите километрите от началото, защото пътеката започва на една полянка, където е трудно забележима.

Редно е, разбира се, отново да повторя предупрежденията относно миналото на този район, добивът на уранова руда, съмненията дали той е достатъчно чист и рекултивиран, дали радиационният фон е в допустимите норми и т.н. Официално всичко е наред, но няма как да съм 100% сигурен. Ако това ви притеснява, по-добре пропуснете този маршрут.

Това е още един маршрут с начало и край в с. Говедарци, при който се изкачваме до вр. Зекирица и се спускаме от него по билото. В спускането има и немалко изкачвания, така че карането е класическия ХС жанр. Има ги и страхотните панорами към Мальовишкия дял на Рила, които са така характерни за съседната на нея по-малка планина Лакатишка Рила. Изпратен е от Юри Васенда.

Маршрутът може да се разглежда като съкратен вариант на класиката „Лакатишка Рила“, само че тук изкачването е различно и е по-сенчесто, защото стръмната му част е предимно в гора. Това го прави малко по-подходящ за горещи дни. Има разлика и в последните 1-2 км – при настоящия вариант вместо прибиране по асфалта, се кара по една пътека над реката, която на места е доста тясна и свлечена, така че може да се наложи дори да носите/бутате на 1-2 места. Но пък е по-приятно от автомобилния път, поне за хората с достатъчно опит.

Имайте предвид, че черните пътища в Лакатишка Рила са песъчливи, но заради масирания дърводобив често са изровени и кални, особено през пролетта и началото на лятото. Лятото и есента са най-подходящите сезони за това каране.

Началната точка е при моста над р. Черни Искър при водослива ѝ с р. Лакатица. Би трябвало да го намерите сравнително лесно с питане или с помощта на навигацията.

„Пумба“ е велотрасе в Люлин планина, над хижа „Бонсови поляни“, изградено от ТД „Боерица“ с помощта на Добромир Добрев от Bike Ventures и много доброволци през 2022-2024 г. Началото на пътеката е от вр. Дупевица, а тук е описан маркираният със синя веломаркировка кръгов маршрут с изкачване от хижата до върха и спускане по велопътеката.

Цялото преминаване на маршрута отнема около час, а може и доста по-малко – зависи колко сте силни при изкачването, което е кратко, но доста стръмно, на места дори душманско. На практика то е стръмно почти толкова, колкото спускането, и на няколко места може да се наложи леко да прибутате, ако не искате да напрягате мускулите си докрай.

При хижа „Бонсови поляни“ има място за няколко леки автомобила, но през уикендите обикновено са заети. Тогава е по-добре да оставите автомобила си на големия паркинг под хижата.

Описание:

От хижа „Бонсови поляни“ (т.01) , като застанете с гръб към нея, наляво и нагоре в гората тръгва широка и ясна пътека с маркировка към вр. Дупевица. Поемаме по нея, като в началото се изправяме пред кратко, но доста стръмно изкачване. След него пътеката се разделя на две – следваме лявата, която е малко по-полегата, и излизаме на асфалтовия път (т.02) към вр. Дупевица, който е стръмен и доста разбит. По него продължаваме изкачването надясно.

Нагоре следваме само пътя, на места вече е черен. Пропускаме няколко отбивки вляво и вдясно – отбелязани са с точки в GPS следата, от т.03 до т.06. В т.07 (2.5 км) пътят прави широк завой надясно и навлиза през портала на бившето военно поделение, изградено на вр. Дупевица. След 500 м достигаме главния плац на поделението (т.08, 3.0 км). Връх Дупевица е наляво – до него стигаме по смесица от асфалт и черен път между изоставените сгради на поделението, като в т.09 се изкачваме стръмно наляво и нагоре до самия връх (т.10). Там има маси и пейки за отдих – при едната от тях наляво (юг) започва велотрасето.

В началото пътеката е сравнително равна, с няколко забавни бабуни за изпомпване или отскачане. След малко в т.11 се включваме отново в пътя към вр. Дупевица, но в обратна посока и в т.08 излизаме на плаца на изоставеното военно поделение. Тук продължаваме по черен път леко вляво и после леко вдясно (т.12) към един ретранслатор (т.13), където започва същинската част на велотрасето към хижа „Бонсови поляни“. На много места трасето се движи успоредно на асфалтовия път, по който е изкачването. В т.14 (5.3 км) пресичаме друга пътека и продължаваме по долната част на „Пумба“. С малък наклон и множество завои пътеката ни извежда обратно до хижа „Бонсови поляни“.

Владая – вр. Дупевица – хижа „Бонсови поляни“ – в.з. Килиите – Владая

Витоша и Люлин са две съседни планини, които могат да се свържат по различни маршрути, по-кратки или по-дълги, по-леки или по-трудни. Още през 2005 г. Стефан Стефанов ми изпрати първия маршрут с такова име, който и до днес се ползва с удоволствие от много хора. През последните години двете близкостоящи части на планините станаха доста популярни и сред пешеходните туристи, и сред планинските колоездачи. Безспорна заслуга за това има и туристическо дружество „Боерица“, което не само поддържа някои от туристическите пътеки в този район, но дори започна да изгражда велотрасета, при това доста качествени.

Така че в наши дни могат да се направят все по-приятни и интересни „кръгчета“ с преминаване от едната планина в другата и обратно и сега ви представям именно една такава обиколка. Този веломаршрут е със средна степен на техническа трудност и физическо натоварване и включва някои от най-приятните за каране пътеки в двете съседни части на планините Витоша и Люлин, но без да е особено труден  и техничен като терен.  В никакъв случай обаче не е и скучен – тъкмо обратното! На територията на Люлин планина маршрутът включва дълго и игриво спускане от вр. Дупевица до хижа „Бонсови поляни“ по велотрасета, които бяха специално изградени за планинско колоездене в периода 2022-2023 г., включително пътеката „Пумба“, която стана една от най-популярните за каране край София. От страната на Витоша изкачването от в.з. Килиите към алеята Тихия кът-Владая също е по много приятна пътека, а над Владая маршрутът нарочно прави едно допълнително „ухо“ с доста стръмно и натоварващо изкачване, само за да „хване“ последната част от спускането по пътеката от хижа „Червената шапчица“ („Композиторите“).

Като стана дума за изкачвания, пригответе се те да са доста стръмни на места! Това не е нарочно търсен ефект – просто и двете планини са си такива. Трудно е да карате в тях, без да се изправите пред някой и друг стръмен баир нагоре. Хубавото в случая е, че две от трите най-стръмни изкачвания са по асфалт (при първото, към вр. Дупевица, пътят е доста разбит, но все пак има остатъци от трайната настилка), което прави нещата малко по-приемливи, но във всички случаи е нужна сила в краката и въздух в дробовете.

Маршрутът е подходящ за каране от пролетта до есента, включително и през лятото, защото през голяма част от времето се движим в гора и може да разчитаме на сянка. Имайте предвид обаче, че от страната на Люлин планина след дъжд може да се натъкнете на лепкава кал тук-там – подобни участъци не са много, но все пак ги има.

За съжаление по маршрута няма чешми, така че е важно да си вземете достатъчно вода. Иначе единственият вариант остава да си купите от хижа „Бонсови поляни“ (за момента там няма питейна вода в чешмата). Пак там може да намерите и нещо за хапване, но е добре да не разчитате само на това.

Началото на маршрута е в центъра на кв. Владая, при читалището и кметството. Не е проблем обаче да го започнете и от друго място – например от големия паркинг в м. Бонсови поляни.

Вариантите за маршрути край Велинград наистина са безбройни! Толкова пътища и пътеки се преплитат в гористите склонове около града, че можете да ги комбинирате по всевъзможни начини. Много от тях са и маркирани с колоездачна маркировка – основен източник на информация за тях е сайтът https://alabak.info/.

В случая с този маршрут, описан и изпратен от  Борис Първанов, целта е била да се направи едно дълго и интересно каране зя цял ден с много панорамни гледки и трудни изкачвания на места, като се мине през с. Света Петка, оттам през Юндола по билото към хижа „Кладова“ и от нея спускане към Велинград по пътеката, маркирана с номер 204 през Печенешка скала.

Маршрутът започва от Боровия парк, който се намира зад хотел „Рич“ в близост до центъра на гр. Велинград.  Продължава се през парк „Рампата“ покрай „Вельова баня“ и местния къмпинг. За кратко се излиза на главния път за Юндола, след което започва изкачване по черен път по левия хребет. Следва билна част нагоре-надолу до „Сърцето“. Голямата люлка във формата на сърце над с. Света Петка, предлага великолепна панорамна гледка към местността. В центъра на селото предлагат традиционно турско кафе в джезве, като може и да  презаредите  с вода от местната чешма. Продължава се към м.Юндола, като отново за кратко излизате на асфалтовия път. Следва отбивка вдясно по много стар асфалтов път. Малко след 21-я км пътят се разделя: надясно е заслон „Локвата“, където също има много хубава пътека към гр. Велинград. Наляво е нашият маршрут, който заобикаля вр. Арап чал, преминавайки през заслон Торишката, който ще ви отведе до неработещата хижа „Кладова“. Следва кратък преход (последно изкачване) по черен път до началото на „черешката на тортата“ – пътека „204“ (Печенешка скала – Драгиче – Велинград): дълга и разнообразна пътека, по която се връщаме до града.

Този веломаршрут край Севлиево на първо място е перфектен за начинаещи или за лежерна, но не съвсем кратка разходка в близост до града. Кара се изцяло по лесни терени – асфалт и черни пътища, които са със сравнително лек наклон и без големи коловози или изровени участъци. Сумарното изкачване не е голямо, но не е и незначително. За хора в добра форма и с повече опит карането ще е бързо, но за новаци може да е достатъчно сериозно предизвикателство, без обаче да им дойде прекалено. Маршрутът  ще ви срещне с няколко интересни забележителности в района около селата Крушево, Младен и Добромирка – един водопад, наречен Мари скок; една хубава гледка към яз. „Александър Стамболийски“ с беседка и кът за отдих; и един-два паметника край с. Крушево, останали от социалистическата епоха. До някои от тях стигаме по отклонения и след това се връщаме обратно – затова на картата формата на маршрута е малко по-странна, но тези отбивки определено си струват.

Другата характерна черта на маршрута е, че като цяло преминава по плато и се кара предимно на открито. Не разчитайте на сянка! Това го прави неподходящ за лятото, но пък доста добър за преходните сезони – пролет и есен, стига да не е прекалено ветровито или пък дъждовно. Дори и тогава не забравяйте да се намажете със слънцезащитен крем! Ако е валяло в предишните дни, почвите изсъхват изненадващо бързо, макар че има и участъци, където калта е по-лепкава и се задържа по-дълго. Ние го карахме след цяла седмица с дъжд и един ден сухо време и почти никъде нямахме проблеми с калта.

Началото на маршрута е в началото на с. Крушево (откъм Севлиево) при паметника „Очакване“/„Чакащите майки“, който е и първата забележителност по него. Там има и крайпътно уширение, където може да паркирате, ако сте с автомобил.

Ако пък в този му вид маршрутът ви се струва прекалено кратък и лек, може да започнете карането и от Севлиево. Това ще добави още 14 км дължина (по 7 в посока) и около 300 м допълнително изкачване.