Гложенският манастир е една от основните туристически забележителности не само над с. Гложене, но и в целия регион между гр. Ябланица и гр. Тетевен. А може да се каже, че е и един от известните туристически обекти в национален мащаб. Заради това, но най-вече заради самия манастир и непристъпното, живописно място, на което е кацнал, определено си струва да го посетите поне веднъж в живота си. И защо това посещение да не е с планински велосипед?

Както става ясно от заглавието, за това каране потърсихме предимно по-леки терени, защото от манастира до с. Гложене има и технична пътека, но тя е описана в друг маршрут. “Лесен” обаче трябва да се разбира с някои условности – макар че се ползват само черни и асфалтови пътища, един от черните всъщност е доста стръмен, чакълест и на места изровен, което може да го направи твърде труден за начинаещи планински колоездачи и да накара по-неуверените да слязат на няколко места. Става дума за отсечка с дължина само 1.3 км, като трудните участъци в нея са по-малко от половината. Основното спускане обаче е по асфалт, така че начинаещите си струва да преглътнат няколкостотин метра бутане, защото останалата част от спускането е замислена точно за тях.

Като цяло маршутът е малко странен и небалансиран и едва ли ще се хареса на много хора. На всичкото отгоре черният път, който започва от манастира, вече е преграден с порта и не е ясно дали може да се мине през нея, така че вариантът с връщане обратно по пътя, по който е изкачването до манастира може и да е по-добър.

Макар че този маршрут следва само черни пътища и асфалт, не мога еднозначно да го нарека лесен. През месец май, когато го проучихме и описахме (заедно с още много други в района на с. Ковачевица), някои от черните пътища бяха прорязани от дълбоки камионни коловози, които биха могли да затруднят начинаещите колоездачи. Отделно от това има и участъци, които просто са по-стръмни и изровени, дори когато са сухи, а не липсва и дива част, която може да ви създаде усещане сякаш почти сте се изгубили. Така че под привидно леката опаковка се крие десерт с разнообразен състав, който може да варира като трудност в зависимост от сезона, скорошно ползване или не на някои от черните пътища и други фактори. Във всички случаи обаче маршрутът е приятна разходка с прилична доза физическо натоварване, разнообразен терен и красиви гледки, с която можете да допълните почивката си, ако сте в този район.

Това е може би най-хубавия маршрут за напреднали колоездачи, който открихме в района на Ковачевица през пролетта на 2016 г. Не искам да подценявам всички останали пътища, пътеки и комбинации от тях там, но ако обичате технични пътеки и родопски пейзажи, това каране е просто задължително, ако сте в района на Гоце Делчев! 

Ако сте отседнали в Ковачевица и търсите кратък, но хубав маршрут, с който да разнообразите престоя си, това каране е точно за вас!  Казват, че размерът няма значение, и този маршрут е типичен пример за това, че едно малко каране може да достави голямо удоволствие. Главна причина за това е чудесната пътека от Ковачевица до параклиса “Свети Георги”, която тук е описана в посока надолу. Хубава в случая означава, че не е нито съвсем лесна, нито прекалено трудна. Характерно за нея е, че в голяма част от дължината си пътеката е изградена от големи, обли камъни, наподобяващи калдъръм – при каране с по-висока скорост (и твърдак) или пък след дъжд, тези участъци са си предизвикателство, докато на сухо и с по-ниска скорост пътеката съвсем не е толкова трудна.

Принципно този маршрут може да се разглежда като удължен вариант на “Мандрица – Сив кладенец”, който публикувахме наскоро. Общите им черти са леките и приятни терени, дивата природа, закътаните и уютни места. Настоящият маршрут обаче е по-дълъг и включва две основни изкачвания. Първото е по асфалт до отбивката към с. Белополяне и макар да не е прекалено стръмно, наклонът не е и за пренебрегване.
Село Белополяне, за разлика от Одринци и Сив Кладенец, все още е обитаемо и живо. В центъра му дори има кръчма, в която може да се направи почивка. Интересни в него са многото каменни къщи, градени от хубав, бял камък, включително и голяма черква в този архитектурен стил.
От Белополяне се спускаме по приятен, леко подрусващ черен път до самата граница на Република България при сливането на Бяла река и Луда лека. От тази точка караме по много приятен, равен черен път през тучни ливади, докато се включим в пътя за с. Сив кладенец, откъдето всичко вече е същото, като при по-краткия маршрут през с. Одринци.
Имайте предвид, че след обилен дъжд почвата по черните пътища може да се превърне в лепкава кал. При леки превалявания обаче не е проблем да се кара по тях, а и във всички случаи бързо изсъхват.

Поредният много красив, приятен и интересен маршрут в района на Ивайловград, който ни среща с опустели села, диви кътчета и леки предизвикателства като преминаване през Бяла река при с. Меден бук. Допълнителен бонус е, че маршрутът може да се кара и в двете посоки – тук е описан в последователността от заглавието, но лесно можете да насочите GPS-а да следва трака наобратно. И в двата случая може да очаквате по едно по-стръмно, предизвикателно изкачване, респективно и подобно спускане, но все пак по черни пътища, като трудните участъци надолу са кратки и по-скоро са изключение.  Маршрутът е доста открит, така че в горещи и слънчеви дни е добре да се намажете със слънцезащитен крем, да сложите кърпа под каската и да заредите достатъчно течности.

Настоящият маршрут е подходящ за хора, които: 
– Търсят нов, кратък, леко див маршрут в района на Гара Лакатник. 
– Търсят по-лесен в техническо отношение вариант на маршрута “Лакатник”.
– Искат да направят повече от едно качвания към Миланово и да разнообразят спускането с повече от една пътеки.
Изкачването е по асфалтовия път към с. Миланово, добре познат на всеки, който е карал по тези места. Пътят е стръмен, но не прекалено – с постоянен наклон, остри серпентини и страхотни панорами към дефилето.
Спускането започва по пътеката от паметника над Лакатнишките скали, под с. Миланово. Тази пътека е описана подробно в маршрута “Лакатник” и е с най-високо ниво на техническа трудност – Т5. В настоящия маршрут обаче я ползваме само за кратко и макар да има няколко остри серпентини и още 1-2 много трудни участъка, цялостното ниво на техническа трудност за маршрута е средно, тъй като се спускаме основно по едно отклонение от тази пътека, слизащо към Петрински дол.

Настоящият маршрут не е много дълъг, но не е и съвсем лесен. Макар че нагоре основно се кара по хубави черни пътища, а не липсва и сериозно количество асфалт, има и няколко много стръмни отсечки, където само най-запалените ХС карачи биха се напъвали да издрапат догоре, без да бутат. Напънах се и аз, но само колкото да разбера, че не ставам за ХС състезател. 🙂 Тези мъки обаче са краткотрайни, а приятните равни секции в тихи и закътани махали и обзорните пътища по билото са неща, които със сигурност ще помните по-дълго от соления вкус на потта. За мен едно от най-приятните неща в това каране е атмосферата на “приказност” в Христова махала – китни къщурки с разкошни дворове, сякаш извадени от детска приказка, виещ се черен път между тях, тишина, озвучавана само от жужене и птичи гласове. А, има и един голям лош вълк! Всъщност е куче, не е много едро, но пък е доста сърдито, така че ако ви е страх от такива четириноги, вземете си компания. Ако не ви е страх, може да го научите на по-добри обноски към колоездачите. 😉

Няколко са характерните за този маршрут неща. На първо място, той предлага чудесна комбинация от кратки силови напъни по някои стръмни отсечки и лежерно возене по други. Първата половина от основното изкачване дори се случва по пътека – и то пътека, която е доста хубава за спускане. Тази пътека, ако имате мерак и сила в краката, е караема почти изцяло нагоре (макар че след зимата или след обилни дъждове може на места да е доста кална и тогава не е възможно), но ако ви домързи, има няколко стръмни секции, които ще трябва да избутате. След нея продължаваме само по черни пътища – първата цел е достигане на билото, където се намира махала Ливаге и дори има малка, спретната черква – добро място за почивка и отдих. Карането по  билото в посока Владо Тричков е изключително приятно и живописно, със страхотни панорами във всички посоки и с бързи, хвърковати спускания по гладки черни пътища, редуващи се и с няколко изкачвания, разбира се. Приближавайки се към Искърския пролом, поемаме на юг и подсичаме билото над махала Свидница, за да продължим с последно (но пък запомнящо се!) изкачване към вр. Здравчи камък (по-точно към подножието му, тъй като черният път го заобикаля). Тук вече настъпва моментът да сложим допълнителната защитна екипировка (ако носим такава) и да се спуснем към Кътина по една от най-хубавите пътеки в Софийско, позната на някои и от маршрута “Кътина”.

Макар нито изкачванията да са от най-лесните, нито основното спускане, маршрутът е подходящ за доста широк кръг от хора. С изкачването до билото всеки криво-ляво ще се справи – къде с каране, къде с бутане, а наградата си заслужава. Спускането пък в по-голямата си част изобщо не е трудно, само последните няколкостотин метра от пътеката са по-технични, като те дори могат да се заобиколят по черен път. Не казвам, че маршрутът е подходящ за съвсем начинаещи, но за всеки, който вече има някакъв опит с каране в планината, дори да няма още увереност за по-трудни пътеки, карането по тези места ще е много приятно. 

Този маршрут не само е подходящ за пролет и есен, тъй като се намира от западната страна на Витоша, но е и един от най-хубавите маршрути край София изобщо. Причините да е толкова хубав са няколко. Може би да започнем с това, че общата дължина на пътеките в този маршрут е повече, отколкото на асфалта и черните пътища, взети заедно. По-хубаво от това може ли? Западните склонове на Витоша са подходящи за каране почти през цялата година – почвите изсъхват бързо, а слънцето покачва температурите дори в студените месеци. Друго си е, дори когато става дума само за 10-15 км по-нататък от София. По тези места туристическият поток е минимален, така че дори през почивните дни се кара съвсем спокойно, а през делничните направо е чудо, ако срещнете някого. Пътеките и маршрутът като цяло са много разнообразни – има от всичко и при изкачванията, и при спусканията, та дори и малко носене (50-100 м) за разнообразие. В същото време спусканията хем са технични, хем не са прекалено трудни, така че ще се харесат на много широк кръг от хора. Начинаещите със сигурност ще срещнат трудности на отделни места, но ако не са твърде плашливи и мрънкащи, карането ще им хареса много. Маршрутът не е съвсем кратък, така че лесно може да запълни (с почивки и размотаване) 5-6 часа, ако се кара с бавно темпо. Същевременно опитни и тренирани карачи могат да го завъртят и за два часа, така че пак казвам – всеки софийски МТБ любител, а също и гостите на столицата, си струва да опита това каране.