Това е един чудесен и разнообразен пролетно-есенен маршрут в района на с. Лакатник (Искърското дефиле), който обаче се отличава с голяма сложност в навигацията при спускането. Дори когато го карах за трети път, пак имаше моменти, в които се чудех кои са правилните пътища или пътеки, тъй като повечето от тях не се ползват често и си приличат като храстите в гората, между които се провират. Въпреки това има и добра новина – дори да объркате пътя, неминуемо ще излезете някъде в Искърския пролом, близо до Гара Лакатник, откъдето започва карането, така че най-лошото, което може да ви се случи, е леко “храсталясване” и упражнения по ориентиране.

Ябланица е село, навряно дълбоко в долината на едноименната река, приток на Искъра, която се влива в него край с. Реброво, на север от София, в Искърския пролом. До това населено място води тесен асфалтов път, който се вие в продължение на 15-20 км и минава през селата Батулия и Бакьово. Приемете описаното тук каране като въвеждащо и представящо най-доброто в района,  като има и още доста маршрути в тази част на Стара планина.

Ако сте любители на техничните и разнообразни пътеки, има една такава над с. Очин дол, която вероятно ще искате да пробвате. Тя започва от хижа „Пършевица“, до която може да се достигне по няколко различни начина (най-лесно е откъм гр. Враца), но тук е представен вариантът от Гара Лакатник през с. Миланово с връщане по пътя Мездра – София отново до изходната точка. По този начин маршрутът става малко по-близък до София и с доста приятно изкачване по билото след Миланово. Дотам обаче ви очаква не много лек асфалтов път, който с десетина серпентини набира височина над р. Искър. След хижа „Пършевица“ също ще видите малко зор, тъй като пътеката се изкачва до самото било и на места бутането става наложително. След това обаче ви очаква дълго спускане с повече от 1000 м денивелация, което в никой случай не е подходящо за хора със слаби сърца и без афинитет към камъни и тесни пътеки. После по черен път достигате с. Очин дол, откъдето продължавате по приятна бърза пътека до пътя Мездра-София, където ще добавите още десетина километра по асфалт, за да се върнете до Гара Лакатник.

Още един дълъг маршрут в Стара планина, описан от Николай Петков:
Това е едно каране, което се прави точно когато се е стопил снегът по високите места и въпреки това го има и стават прекрасни снимки. Някъде около средата на май – началото на юни (много зависи колко сняг има горе). Карането го правим еднодневно. Разстоянието е 85 км. Най-ниската точка е на 430 м н.в., а най-високата е на вр. Росоватец (над Пеещите скали) 2000 м н.в. Не е леко – ако някой си мисли, че това е каране за “разходка”, не е.

Един доста дълъг и сериозен маршрут, описан от Николай Петков и включващ една от най-разнообразните и дълги пътеки в България – от вр. Амбарица надолу къмс. Черни Осъм.

В скалите над Гара Лакатник има популярни обекти за пещерняците и катерачите, но се оказа, че има и много технични пътеки, които не бива да останат незнайни за любителите на трудни терени. Затова и настоящият маршрут е насочен към една точно определена група колоездачи, които биха намерили не само смисъл да “бият” 120км път за 12км каране, но и известно опиянение от това кратко кръгче сред скалите. 

Един от най-популярните маршрути за каране край София, включващ по-дългата пътека над Локорско. В събота и неделя този район прилича на байкпарк заради многото колоездачи.

Този маршрут в района на Искърското дефиле има няколко особености. Едната е, че е подходящ за пролетни и есенни карания – не само защото включва доста асфалт, но и заради каменистия тип на почвите в района, което им помага да не задържат дълго водата. Разбира се, не ви агитирам да го пробвате след няколко дни проливен дъжд, но в общия случай не би трябвало да срещнете проблеми с много разкаляни участъци. 

Друга особеност е, че маршрутът ще се хареса на любителите на “селския туризъм”, особено на тези, които обичат да минават покрай изоставени ТКЗС-та, полусрутени колиби на по 100 години, отдалечени и почти обезлюдени махали, купи сено и тор, настървени овчарски кучета и всякакви такива неща, хвърлящи мост от отминалите времена към модерното ни настояще. В този район ще попаднете на места, където времето може и да не е съвсем спряло, но със сигурност тече с няколко десетилетия “закъснение”. 

Формално погледнато, маршрутът има и изкачване, и спускане, т.е. прилича на крос-кънтри, но най-вероятно ще се хареса предимно на хората, обичащи дългите спускания, каранията в диви и отдалечени местности, както и високопланинските терени. И макар профилът да показва явен превес на спусканията, в действителност маршрутът е доста натоварващ във физическо отношение, защото тук реално е описана само половината от него. Защо ли? Защото имате избор да го продължите според желанията и възможностите си. Крайната точка е пред ханче “Брезите” над Железница, откъдето имате поне три варианта за прибиране към София.