В горещите летни дни твърде малко са нещата, които могат да се сравнят с прохладата на сянката във вековните рилски гори. Затова ви предлагаме този приятен маршрут в района на Говедарци с гаранцията, че може да карате по него дори и при температура 40 градуса на слънце.  Той е подходящ само за карачи, които не се плашат от технични терени нито при изкачванията, нито при спусканията. Не трябва също така да се плашат от газене в реки, каране през малко тръни и коприви и няколко участъка нагоре с брутален наклон, където ще трябва да се бута.

Описаният тук маршрут се получи случайно, след като един обилен следобеден дъжд ни попречи да осъществим първоначалния си замисъл, а именно изкачване от Петрич през м. Божкиното до вр. Конгур и спускане оттам по преките пътеки обратно към града. Едрите капки дъжд обаче ни принудиха, мокри до кости, да се подслоним в заслон “Божкиното” и да поседим там повече от час и половина. Когато отново ставаше за каране, денят бе напреднал и нямаше как да завършим големия маршрут, затова се спуснахме обратно по едни игриви пътеки към Петрич. В края дори успяхме да се объркаме и пътеките станаха толкова стръмни, че на места бяха невъзможни за каране. Към днешна дата пътеката за спускане в по-голямата си част е превърната в известното трасе „Папреница“, така че изкачването си е същото, а за спускането е по-добре да следвате трасето.

Село Горна Брезница се намира над гр. Кресна, откъм границата с Република Македония. Когато идвате откъм София, още в началото на Кресна има отбивка надясно към Горна Брезница.

Важно е още тук да спомена, че склоновете над Горна Брезница са граничен район. Маршрутът, описан тук, минава на около 200-300 м под държавната граница. Това означава, че по принцип трябва предварително да съобщите за намерението си да карате по тези места – в противен случай можете да си навлечете неприятности.

Районът дотолкова изобилства от черни пътища и пътеки, че настоявам да приемете настоящото описание само като първи опит, който със сигурност ще бъде доразвит и с други маршрути, може би по-кратки. Не че този маршрут е много дълъг – уж само 27 км, но в никакъв случай не е лек. Изкачването е сериозно, тъй като впоследствие се оказа, че сме улучили един от по-преките и стръмни черни пътища, а и денивелацията като цяло не е малка. Спускането е разнообразно, в горната част е по хубави, бързи черни пътища, а в долната по технична пътека, която на повечето места представлява дълбок улей и на всичкото отгоре дъното му е изключително грапаво от копитата на конете, които явно биват изкарвани на паша по тази пътека. Карането по нея е бавно и трудно, спирачките се държат натиснати през повечето време, балансът е изключително важен. Заради това маршрутът определено не е подходящ за начинаещи колоездачи от гл.т. на технически умения, макар че е добавен и алтурнативен вариант по черен път, който да го направи подходящ за по-широк кръг от хора.

Новосъздаденият байкпарк в Боровец привлече вниманието не само на спускачите в България. Удобният достъп до лифтовете в курорта открива  и някои по-диви високопланински пътеки, които са лесно достъпни и доста приятни за каране. Описаната тук е точно такава и гарантирам, че ще се хареса на всеки любител на техничното каране.

Тази GPS следа бе записана по време на едно чудесно каране из две от слабо посещаваните и почти непознати погранични планини – Влахина и Малешевска. Описание на нашите премеждия по техните баири можете да прочетете в едноименната статия, която е и “богато илюстрована”, както се казва. Тук пък ще намерите записки, които да ви помогнат, ако решите да повторите нашия маршрут.

Имайте предвид, че карането е трудно – и във физическо, и в техническо отношение. За пътеката, по която завършва спускането, са дадени два варианта, но никой от тях не е лесен. Ако не обичате технични и трудни терени, по-добре довършете спускането по черния път, който е даден като алтернативен вариант, или по някой от другите черни пътища в района (ако предпочитате да изследвате и експериментирате). В този случай техническата трудност би спаднала драстично и маршрутът би бил подходящ и за широк кръг хора, стига да имат физическата издръжливост за подобно каране. Данните за дължината и денивелацията са достатъчно красноречиви.

Името на тази пътека е дадено от откривателите ѝ – Бойко Танчев и компания, a.k.a. велоклуб „Мамут“. Както се досещате, то не е случайно. 🙂 Ако не знаете точно къде да хванете началото ѝ, можете лесно да го пропуснете, защото тя се отклонява от една друга, по-широка пътека. Ако застанете в края ѝ, може би изобщо няма да предположите, че по тази скала има пътека. А между тези две точки се крие истинско бижу – сравнително дълга и разнообразна пътека, която на моменти е сериозно предизвикателство, ако сте с ХС велосипед, и страшно забавна, ако сте с АМ/ендуро байк. А на всичкото отгоре чудесно се комбинира и с други пътеки в района, най-вече с Желява.