Този маршрут, по времето, когато го открихме, беше един от най-хубавите в Огражден, макар че още тогава някои части от него бяха обрасли и трудно проходими. За съжаление по последни данни те са станали съвсем непреодолими, освен ако не носите с вас мачете… Във всеки случай името не е случайно и се дължи на това, че маршрутът стана възможен едва когато открихме една пътека, свързваща двете срещуположни и почти обезлюдени села Волно и Баскалци. Пътеката като цяло не е много трудна, но определено има трудно проходими участъци. В началото е трънлива и недостъпна, но ако преодолеете с упорство тази първоначална защита, ще бъдете щедро възнаградени. Не навсякъде е ясна, но където е… там е прекрасна! За това каране ще ви е необходим GPS. Иначе може да стигнете някъде, но не е ясно къде… И както казах, към днешна дата мачете също няма да ви е излишно.

Кратък разказ от 2013 г., предимно картинен, можете да прочетете тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/travel/2558-travel077-ograjden-november-2013.

Няколко години след публикуването на първия маршрут, носещ името на тази уютна малка планина, ви предлагам още една подобна разходка из нея. Характерно за Лакатишка Рила е наличието на много черни пътища, повечето от които проправени заради дърводобив, които позволяват както приятни карания с голяма, малка или средна дължина, така и някои сериозни храсталясвания, ако се забиете в задънен/изоставен дърварски друм. Затова като цяло е добре да се следват само основните пътища, като дори това не дава 100% гаранция. В първия маршрут, за който споменах, карането представляваше изкачване през долината на р. Лакатица нагоре до основното било на планината и каране по южната част на това било, откъм Рила и р. Черни Искър. Настоящият маршрут сякаш е огледален, защото основното изкачване е същото, но този път следваме основното било на север. 

Карането не е препоръчително за хора без GPS приемник – не защото е чак толкова трудна ориентацията в общ план, а просто защото не зная за периода, в който не съм карал там, колко нови пътища са се появили и колко от старите са изчезнали.

Друга особеност, която е важно да знаете, е наличието на доста кал по някои от пътищата след по-обилни дъждове – някои, но не всички. Като цяло почвите в района са доста песъчливи и позволяват каране в мокро състояние, но има участъци, където калта е дълбока, лепкава и тежка.

В Лакатишка Рила има много иглолистни гори, но не и много сянка по пътищата. Точно затова, въпреки опасността от кал и коловози, най-подходящите сезони за каране са пролет и есен, по-специално месеците май-юни и септември-октомври. През лятото карането също може да е много приятно, особено като се има предвид, че началната точка (с. Говедарци) е на 1000 м н.в., но все пак през юли и август е силно препоръчително да карате в сутрешните часове, а не по пладне.

От гледна точка на техническа трудност маршрутите в планината са доста променливи, защото понякога може да попаднете на дълбоки коловози, а в други случаи същият път да е гладък и добре утъпкан от камионите. Настоящият маршрут обаче твърдо може да бъде причислен към тези със средна или дори с висока трудност, тъй като включва и една от малкото пътеки, налични в планината. Някога тя също е била стръмен черен път, прокаран вероятно за дърводобив, но впоследствие водата и моторджиите са изваяли от него широка пътека във вид на улей, която позволява бързо и вълнуващо спускане, но и малко опасно, особено за по-неуверени карачи. Така че конкретно в този си вид маршрутът не е подходящ за начинаещи.

Има една пътека в Рила. Трудна за достигане. Трудна и за спускане. И точно поради това една от най-добрите!  Спускането през Йончево езеро е нещо, което всеки любител на трудните и технични пътеки си струва да пробва. Но достигането до него е такова, че човек трябва да е наистина силно мотивиран, за да преодолее такава денивелация по такъв терен. Пригответе се за каране, бутане и носене и то часове наред, докато достигнете Поповокапския преслап, който е най-високата точка на маршрута.

Затова GPS следата съдържа и една допълнителна отсечка през заслон „Кобилино бранище“, която е подходяща, ако решите да направите карането за два дни с преспиване в заслона. Аз съм пробвал и двата варианта – не бих казал, че някой е по-добър от другия. За лятото, когато дните са дълги, бих го направил за един ден, но през есента двудневният вариант е по-сигурен, стига да ви се носят спални чували.

Да кажа все пак няколко думи и за пътеката – нали зарад нея е цялото бъхтене нагоре! Най-точното определение за тази пътека според мен е: една от най-трудните и технични караеми пътеки в Рила. Това ще рече няколко неща: първо, за човек с добри умения пътеката е караема почти изцяло. Има само един участък, който категорично не може да се кара от нормални хора, както и някои отделни препятствия, които биха накарали повечето хора да слязат от велосипедите. Като цяло обаче теренът е преодолим. В същото време пътеката е една от най-техничните, които съм карал, а също и една от най-разнообразните. Не мога да кажа, че е особено ритмична, освен ако под ритъм не разбираме редуването на малко по-бързи участъци с отделни препъни камъни, които изискват бавен подход. Във всички случаи обаче в тези няколко километра има всичко, което можете да си пожелаете за преодоляване – стръмни наклони, малки скали, големи камъни, улеи, прагове, падове, завои от всякакъв вид и дори бързи отсечки. Като цяло пътеката може да бъде разделена на две части – от Поповокапски преслап до Йончево езеро е по-бавната и по-рядко използвана част, по-технична и трудна като цяло, с повече слизания от велосипеда. От езерото до Мальовица пък се кара по-бързо, макар че отново има и доста спънати участъци, включително и най-невъзможния за каране – въпреки това като общо впечатление тази ниска част на пътеката е по-лесна за каране, а се ползва и от повече пешеходни туристи, т.е. по-ясна и утъпкана е. Цялостното ниво на техническа трудност е Т5, така че този маршрут не е препоръчителен за хора без опит и умения по технични терени. Карането по пътеки продължава и след Мальовица – в посока Говедарци през местността Овнарско. 

За този маршрут е добре да погледнете пълното описание в статията на Явор Стоянов, защото освен него са описани и още няколко варианта, така че определено ще имате избор. Статията е посветена на няколко пътеки, разположени по склоновете на изток от пролома на Чепинска река, т.е. от отсрещната страна спрямо варварските пътеки, които са добре познати на много планински колоездачи в България.

Конкретно настоящият маршрут е хем най-дълъг и тежък сред описаните, а на всичкото отгоре и не разполагаме с подробно описание за него. Но ако сте приключенски настроени и имате необходимия опит за подобни преходи, можете да го ползвате като идея.

За този маршрут е добре да погледнете пълното описание в статията на Явор Стоянов, защото освен него са описани и още няколко варианта, така че определено ще имате избор. Статията е посветена на няколко пътеки, разположени по склоновете на изток от пролома на Чепинска река, т.е. от отсрещната страна спрямо варварските пътеки, които са добре познати на много планински колоездачи в България.