Този маршрут може да се разглежда като удължен вариант на маршрута “Горна Брезница 2”. Разликата е, както се вижда и от името, че тук карането започва направо от Кресна и завършва пак там, което означава изкачване по асфалтовия път до Горна Брезница, завъртане на цитирания маршрут там, допълнително кратко, но стръмно изкачване за излизане на пътеките западно от Кресна и спускане по една от тях. С подобна структура маршрутът много наподобява и този в статията “Кресна и Горна Брезница за напреднали”, но тук пътеките са с една идея по-леки, макар че отново има участъци, които са на границата на преодолимостта. Като цяло обаче те остават в рамките на категорията Т4, с изключение на отделни участъци, които я надвишават. 

Това е още един маршрут над с. Горна Брезница в Малешевска планина, който описах през зимата. Подходящ е за каране през цялата година, но с уговорката, че през лятото трябва да изберете или сутрешните часове, или по-късните следобедни (ако сте сигурни в темпото си на каране), защото иначе горещините ще са страшни. Както вече знаете обаче, районът на Кресна е идеален за каране именно през късна есен, зимата и ранна пролет, когато можете да разчитате да намерите там малко по-високи температури, по-сухи почви и типичните технични пътеки. Такава е и пътеката в настоящата GPS следа, но ще кажа и нещо повече за нея – от няколкото пътеки, които съм карал около това село, тази ми е от любимите. Макар че е с десетки серпентини, тя не е спъната. Как така? Просто всички серпентини са преодолими, поне за по-напреднали колоездачи, а някои от завоите дори се взимат със скорост, особено тези в горната част. За да не бъде съвсем кратък маршрутът (до началото на пътеката може да се стигне бързо по един доста стръмен черен път), избрах по-обходен и доста приятен вариант с изкачване до 1300 м н.в. по черни пътища с постоянен и не много стръмен наклон, след това скоростно спускане по хубав, бърз черен път и накрая споменатата пътека. И отново ще се върна на нея – макар че е трудна (Т4), бих се обзаложил, че ще се хареса дори и на не толкова опитни колоездачи, стига да не се плашат от малко бутане и спиране тук-там. Или поне такава ми се стори през зимата, когато почвата е по-влажна – като изсъхне, може би ще бъде по-хлъзгава и трудна. 

Този маршрут включва две пътеки, които са типични за района – технични, ронливи, хлъзгави и нестабилни, на места и трънливи. Включва също така две изкачвания, но не много нависоко. Първото е по хубав черен път с плавен наклон и страхотни панорами към Пирин и към Малешевска планина. Второто е по стръмен черен път, който ще ви поизпоти, но затова пък е по-кратко. Като цяло карането е полудневно и ако сте в района за повече от един ден, можете да го ползвате като вариант за деня на пристигане, за да не ставате прекалено рано. 

Важно! Втората пътека вече е изчезнала, така че вместо нея може да използвате за спускане пътеката от манастира.

Както личи от името, това е удължен вариант на основния маршрут през махала самотвор над Батулия, включващ една от най-добрите пътеки в района. Допълнителното удължение, което намерихме, се изкачва до билото под махала Кръстец, след това по черен път, преминаващ в пътека излизаме към махала Самотвор и се вливаме отново в основния вариант. Споменатата пътека в по-дългия вариант се оказа кратка, сравнително занемарена и не е нещо феноменално, но пък си е пътека, а и позволява повече каране. Освен това е добър вариант за излизане към Самотворската, когато идвате откъм основното било на Балкана.

С Явор Стоянов, който в последните 2-3 години се очертава като основен пътекотърсач и откривател в района около Батулия, в ранната пролет на 2013 г. открихме една нова и много добра пътека, започваща от махала Самотвор, поради което, логично, я кръстихме на нейно име. 

Самотворската пътека за мен лично е най-хубавата в околността на Батулия, поне от тези, които съм карал до момента. Началото ѝ е трудно различимо – в общи линии се кара по едни поляни между трънки и глогинки, после има стръмно и ронливо спускане направо по просеката на един изоставен електропровод, кратък скоростен участък (пак по трасето на стълбовете), след което се влиза в стръмна гора и с множество трудни серпентини се изсипваме обратно на черния път покрай Кръстешка река. По отношение на техническата ѝ трудност трябва да отбележа, че бяхме раздвоени между Т4 и Т5. Първия път, когато я карахме, пътеката бе леко влажна и ни се стори като Т4. Втория път бе съвсем изсъхнала и от това шумата и почвата под нея бяха станали по-хлъзгави, така че спускането ни се видя по-трудно – като Т5. Засега обаче сме я класифицирали като по-лекия вариант.

Село Влахи се оказа изключително приятно, бих казал обаятелно място, защитено от прекомерен интерес чрез няколко километра път навътре към планината, включително част от него черен път. Разположено на слънчев склон, селото е леко разпръснато и доста пъстро – повечето къщи са стари, при това във всички форми на старостта – напълно грохнали кирпичени и каменни руини, едва крепящи се техни връстници, малко по-нови и все още запазени домове, напълно възстановени сгради (включително училището в центъра) и дори съвсем нови постройки, предимно вили. Мегданът на селото не знае що е плочка и си личи, че е стъпил на една поляна, а над него се простира като чадър короната на един огромен и древен чинар, чиято възраст надхвърля 500 години. Над селото има и малък зоопарк за мечки, покрай който нашият маршрут минава.

Изобщо, препоръчвам това каране на всеки и не случайно съм го описал и в по-лесен вариант (със спускане изцяло по черен път), защото пътеката в последната си част е технична, а и преди това не е за всеки, а смятам, че дори човек да не е смел в спускането, струва си да се разходи по този маршрут. Като физическо натоварване карането също е съвсем приятно. Съветвам ви да използвате за него именно хладните месеци на есента, пролетта и дори зимата, защото през лятото температурите около Кресна достигат едни по-скоро неприятни стойности.

Та като споменах пътеката, това е една от неомръзващите пътеки в района около Кресна, а също и една от най-лесните и ритмичните, което привлича към нея доста хора с всякакъв профил – от ХС до ендуро любители.

Важно! В покрайнините на с. Влахи се минава покрай ферма, в която се гледат доста животни и има няколко големи и неприятелски настроени овчарски кучета. Препоръчително е да не карате по маршрута сами, особено ако ви е страх от подобни пазачи.

Кратък разказ, предимно картинен, можете да прочетете тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/travel/2558-travel077-ograjden-november-2013.

Този маршрут, по времето, когато го открихме, беше един от най-хубавите в Огражден, макар че още тогава някои части от него бяха обрасли и трудно проходими. За съжаление по последни данни те са станали съвсем непреодолими, освен ако не носите с вас мачете… Във всеки случай името не е случайно и се дължи на това, че маршрутът стана възможен едва когато открихме една пътека, свързваща двете срещуположни и почти обезлюдени села Волно и Баскалци. Пътеката като цяло не е много трудна, но определено има трудно проходими участъци. В началото е трънлива и недостъпна, но ако преодолеете с упорство тази първоначална защита, ще бъдете щедро възнаградени. Не навсякъде е ясна, но където е… там е прекрасна! За това каране ще ви е необходим GPS. Иначе може да стигнете някъде, но не е ясно къде… И както казах, към днешна дата мачете също няма да ви е излишно.

Кратък разказ от 2013 г., предимно картинен, можете да прочетете тук: http://www.mtb-bg.com/index.php/trails/travel/2558-travel077-ograjden-november-2013.

Няколко години след публикуването на първия маршрут, носещ името на тази уютна малка планина, ви предлагам още една подобна разходка из нея. Характерно за Лакатишка Рила е наличието на много черни пътища, повечето от които проправени заради дърводобив, които позволяват както приятни карания с голяма, малка или средна дължина, така и някои сериозни храсталясвания, ако се забиете в задънен/изоставен дърварски друм. Затова като цяло е добре да се следват само основните пътища, като дори това не дава 100% гаранция. В първия маршрут, за който споменах, карането представляваше изкачване през долината на р. Лакатица нагоре до основното било на планината и каране по южната част на това било, откъм Рила и р. Черни Искър. Настоящият маршрут сякаш е огледален, защото основното изкачване е същото, но този път следваме основното било на север. 

Карането не е препоръчително за хора без GPS приемник – не защото е чак толкова трудна ориентацията в общ план, а просто защото не зная за периода, в който не съм карал там, колко нови пътища са се появили и колко от старите са изчезнали.

Друга особеност, която е важно да знаете, е наличието на доста кал по някои от пътищата след по-обилни дъждове – някои, но не всички. Като цяло почвите в района са доста песъчливи и позволяват каране в мокро състояние, но има участъци, където калта е дълбока, лепкава и тежка.

В Лакатишка Рила има много иглолистни гори, но не и много сянка по пътищата. Точно затова, въпреки опасността от кал и коловози, най-подходящите сезони за каране са пролет и есен, по-специално месеците май-юни и септември-октомври. През лятото карането също може да е много приятно, особено като се има предвид, че началната точка (с. Говедарци) е на 1000 м н.в., но все пак през юли и август е силно препоръчително да карате в сутрешните часове, а не по пладне.

От гледна точка на техническа трудност маршрутите в планината са доста променливи, защото понякога може да попаднете на дълбоки коловози, а в други случаи същият път да е гладък и добре утъпкан от камионите. Настоящият маршрут обаче твърдо може да бъде причислен към тези със средна или дори с висока трудност, тъй като включва и една от малкото пътеки, налични в планината. Някога тя също е била стръмен черен път, прокаран вероятно за дърводобив, но впоследствие водата и моторджиите са изваяли от него широка пътека във вид на улей, която позволява бързо и вълнуващо спускане, но и малко опасно, особено за по-неуверени карачи. Така че конкретно в този си вид маршрутът не е подходящ за начинаещи.

Има една пътека в Рила. Трудна за достигане. Трудна и за спускане. И точно поради това една от най-добрите!  Спускането през Йончево езеро е нещо, което всеки любител на трудните и технични пътеки си струва да пробва. Но достигането до него е такова, че човек трябва да е наистина силно мотивиран, за да преодолее такава денивелация по такъв терен. Пригответе се за каране, бутане и носене и то часове наред, докато достигнете Поповокапския преслап, който е най-високата точка на маршрута.

Затова GPS следата съдържа и една допълнителна отсечка през заслон „Кобилино бранище“, която е подходяща, ако решите да направите карането за два дни с преспиване в заслона. Аз съм пробвал и двата варианта – не бих казал, че някой е по-добър от другия. За лятото, когато дните са дълги, бих го направил за един ден, но през есента двудневният вариант е по-сигурен, стига да ви се носят спални чували.

Да кажа все пак няколко думи и за пътеката – нали зарад нея е цялото бъхтене нагоре! Най-точното определение за тази пътека според мен е: една от най-трудните и технични караеми пътеки в Рила. Това ще рече няколко неща: първо, за човек с добри умения пътеката е караема почти изцяло. Има само един участък, който категорично не може да се кара от нормални хора, както и някои отделни препятствия, които биха накарали повечето хора да слязат от велосипедите. Като цяло обаче теренът е преодолим. В същото време пътеката е една от най-техничните, които съм карал, а също и една от най-разнообразните. Не мога да кажа, че е особено ритмична, освен ако под ритъм не разбираме редуването на малко по-бързи участъци с отделни препъни камъни, които изискват бавен подход. Във всички случаи обаче в тези няколко километра има всичко, което можете да си пожелаете за преодоляване – стръмни наклони, малки скали, големи камъни, улеи, прагове, падове, завои от всякакъв вид и дори бързи отсечки. Като цяло пътеката може да бъде разделена на две части – от Поповокапски преслап до Йончево езеро е по-бавната и по-рядко използвана част, по-технична и трудна като цяло, с повече слизания от велосипеда. От езерото до Мальовица пък се кара по-бързо, макар че отново има и доста спънати участъци, включително и най-невъзможния за каране – въпреки това като общо впечатление тази ниска част на пътеката е по-лесна за каране, а се ползва и от повече пешеходни туристи, т.е. по-ясна и утъпкана е. Цялостното ниво на техническа трудност е Т5, така че този маршрут не е препоръчителен за хора без опит и умения по технични терени. Карането по пътеки продължава и след Мальовица – в посока Говедарци през местността Овнарско.