Мезек – вр. Шейновец

Ако обичате дълги пътеки и тук-там трудни терени, това е най-добрият и най-класически маршрут за планинско колоездене в района около Свиленград. При него се изкачваме по асфалт от с. Мезек до знаковия за района вр. Шейновец с изградена на него телевизионна кула и се спускаме обратно по една дълга и разнообразна пътека, която в горната си част включва някои доста трудни и технични участъци, но в по-голямата си част всъщност е бърза и не много тежка. Във всички случаи обаче е пътека, която си струва да пробвате!

Връх Шейновец също е място, което си струва да посетите! От него може да хвърлите поглед във всички посоки – на запад към Родопите, на юг към Гърция, на изток към Свиленград и Сакар и на север към Горнотракийската низина. 180-градусовата панорама е гарантирана. Този връх е последната висока точка на Родопите в посока изток.

Има и още забележителности. Едната е средновековната крепост Неузетикон, изградена през 11-12 век, намираща се над с. Мезек. Покрай нея се минава към края на спускането и си струва да платите билет, за да я разгледате. В близост до селото е и тракийската куполна гробница в могилата Мал тепе, която е една от най-големите и добре запазени тракийски гробници в България. В нея също се влиза с билет, като има комбиниран билет и за двете забележителности.

Началото на маршрута е в центъра на с. Мезек, но там местата за паркиране са малко, така че в почивни дни може би е най-разумно да използвате паркинга при тракийската гробница, да я разгледате и след това да се придвижите с велосипедите до селото.

Климатът в тази част на България е изключително мек през зимата и горещ през лятото, така че маршрутът е подходящ за каране целогодишно, като най-добрите сезони са пролетта и есента. Ако се случите там през лятото, задължително започнете рано сутринта! В противен случай ще се „изпържите“ при дългото асфалтово изкачване към върха.

Макар че на пръв поглед изкачването изглежда голямо, то всъщност е доста плавно и съвсем не е тежко. Вярно, в един момент асфалтът може да стане досаден, но пък тогава започват да се появяват гледките, а и върхът с кулата става все по-близък. Имайте предвид обаче, че и при спускането също има едно кратко, но напрягащо изкачване.

Както вече споменах, пътеката в цялост не е трудна, но в горните ѝ части има някои много технични и трудни участъци. Бихте могли да ги пропуснете, ако не се качвате до върха (в този случай е най-добре в т.06 от GPS следата да хванете един асфалтов път вляво от основния и да се включите в спускането).

Маршрутът е разработен със съдействието на хотел „L’AMBASSADE DE KATARZYNА“ и винарна Katarzyna Estate.

Урановият рудник над Сеславци 5

Петият маршрут с такова име се изкачва от Сеславци до вр. Баланов дел и оттам се спуска по стръмни и трудни моторджийски пътеки обратно. Като техническа трудност това определено е едно от по-трудните карания в района и ще се хареса само на хора, които са свикнали да карат по трудни терени и не се плашат от улеи, коловози, нестабилни камъни и шума.

Началната точка на маршрута е над Сеславци, при разклона към изоставената и рушаща се административна сграда на уранодобивното предприятие, защото спускането завършва малко по-нагоре по пътя, а пък преди тази точка има няколко удобни места за паркиране – отбелязани са и с точки в GPS следата. Разбира се, ако предпочитате, може да паркирате и в центъра или в покрайнините на Сеславци и да започнете карането от там – това ще добави още 1-2 км към дължината. Наситеността с пътеки и маршрути в района позволява, ако търсите по-дълго каране, да комбинирате този маршрут с почти всеки от другите над Сеславци.

Изкачването е леко и приятно, като следва основния черен път през табаните на изоставените уранови рудници над Сеславци, по който достигаме чак до билото на Софийска планина. Наклонът нагоре е плавен и равномерен, това е едно от най-щадящите изкачвания по южните склонове на Стара планина. Започвайки от началната точка 01, поемаме по десния път и следваме асфалта до т.03, където продължаваме по черен път вляво (а асфалтът се спуска надясно към една от площадките на рудника). Черният път се изкачва с множество серпентини нагоре по склона чак до билото – пропускайте всякакви второстепенни отбивки, включително началото на пътеките „Мижавата“ и „Паралелната“ в т.04. В т.05 излизаме на билния път и продължаваме по него наляво (изток), като минаваме покрай вр. Керимова чука и се спускаме до една седловина, където започва „Скритата“ пътека (т.06). Нашият маршрут обаче продължава с едно последно (и по-стръмно) изкачване по черния път към вр. Баланов дел. В т.07 се отбиваме от черния път по занемарена горска пътека вляво и след стотина метра по нея достигаме върха, където в т.08 пътеката се разделя. Карайте по лявата, която излиза на едни поляни и започна да се спуска през рехави горички. В т.09 и т.10 според картата има пътеки наляво, но на живо са почти незабележими и със сигурност е най-добре да си карате по най-ясната пътека направо. След т.10 тя тръгва доста по-стръмно надолу по склона под формата на улей, който прави леки завои вляво и вдясно, но като цяло е техничен и труден за каране, по нестабилен терен. В т.11 излизаме на стар черен път и продължаваме по него направо, а в т.12 пропускаме отбивка вдясно. В т.13 пътят излиза на широки ливади – тук трябва да следвате GPS-а, карайки направо през поляните в южна посока без ясна пътека. Такава се появява в края на поляните, където наклонът се увеличава. Отново е моторджийска, отново е трудна като терен, но сравнително права. В т.14 пресичаме отново черния път и с последен стръмен участък завършваме в т.15 на асфалтовия път към рудниците, по който се изкачихме.

Както и другите карания в района над Сеславци, този кратък маршрут е идеален за пролетни и есенни карания, а също и при по-меки зимни дни без сняг. Няма проблем да го пробвате дори и в горещите летни дни, тъй като изкачването е предимно на сянка, а малката дължина позволява да се прицелите в по-хладните сутрешни или следобедни часове, без да рискувате да „излезете от графика“. В сухите месеци обаче сцеплението по пътеките надолу ще е още по-лошо, т.е. карането ще е по-трудно.

Редно е, разбира се, отново да повторя предупрежденията относно миналото на този район, добивът на уранова руда, съмненията дали той е достатъчно чист и рекултивиран, дали радиационният фон е в допустимите норми и т.н. Официално всичко е наред, но няма как да съм 100% сигурен. Ако това ви притеснява, по-добре пропуснете този маршрут.

Сеславци | „Връхната“

Както се досещате, щом сме ѝ дали такова име, тази пътека трябва да започва от някой връх и това е вр. Баланов дел (1198 м н.в.), който е горист и се издига точно над с. Сеславци. Разбира се, от другите върхове над селото също има пътеки, но тази започва най-отвисоко, затова я кръстихме по този начин.

Иначе пътеката е типично моторджийска и е една от по-трудните в района, защото на доста места е стръмна, камениста, изровена, с нестабилни камъни под гумите, а в късна есен към всичко това се добавя и доста шума, която прави нещата още по-трудно предвидими. И все пак, всичко това е добре дошло, ако човек иска да разнообрази другите (по-леки) пътеки над Сеславци с нещо наистина трудно и технично.

Изкачването до началото на пътеката също е повече в сравнение с другите, но иначе е по същия плавен и много приятен черен път през табаните от урановите рудници чак до билото, после наляво (запад) по билния път покрай вр. Керимова чука до вр. Баланов дел.

Началото на отсечката (т.01) е малко преди върха, където от черния път се отделя една не много ясна и чиста пътека в гората. След стотина метра изкачване по нея достигаме вр. Баланов дел и пътеката се разделя (т.02) – продължаваме по лявата, през едни поляни и започваме да се спускаме. Пътеката е сравнително ясна на повечето места. В т.03 и т.04 според картата има пътеки наляво, но на живо са почти незабележими и със сигурност е най-добре да си карате по най-ясната пътека направо. След т.04 тя тръгва доста по-стръмно надолу по склона под формата на улей, който прави леки завои вляво и вдясно, но като цяло е техничен и труден за каране, по нестабилен терен. В т.05 излизаме на стар черен път и продължаваме по него направо, а в т.06 пропускаме отбивка вдясно. В т.07 пътят излиза на широки ливади – тук трябва да следвате GPS-а, карайки направо през поляните в южна посока без ясна пътека. Такава се появява в края на поляните, където наклонът се увеличава. Отново е моторджийска, отново е трудна като терен, но сравнително права. В т.08 пресичаме отново черния път и с последен стръмен участък завършваме в т.09 на асфалтовия път към рудниците.

Якоруда Ултра (покрай Бяла Места – Ропалица – Нехтеница и Кьорови колиби)


Дълъг и натоварващ маршрут за планинско колоездене над Якоруда в Рила планина, който ще се хареса на малцина, но си струва все пак да бъде публикуван. Той минава е приключенски от гледна точка на това, че включва и навлизане дълбоко по долините на р. Бяла Места и р. Ропалица до места, където е по-вероятно да срещнете мечка, отколкото човек; и бутане директно през гората по нещо като пътека, ама не съвсем; и спускане по разни занемарени и изровени дърварски пътища, чието състояние е напълно непредвидимо. Преди да свалите GPS следата и да тръгнете по него, задължително прочетете внимателно подробното описание и преценете дали такова каране е подходящо за вас!

Якоруда – Манови колиби – Торица – пътека „Водолаза“

Това е още един маршрут, който включва стръмната и технична пътека „Водолаза“ над Якоруда, която е една от най-добрите в региона, само че тук целта е да я достигнем с малко повече каране. Повече, но не чак толкова, колкото при маршрута „Якоруда – Трещеник – Семково – пътека Водолаза“. С други думи, настоящият е по-скоро със средна дължина и не се качва на толкова голяма височина, което го прави подходящ за каране през по-дълъг период от годината (вероятно още от края на април, та чак до ноември), а и за по-широк кръг от хора, поне от гледна точка на физическо натоварване. Като техническа трудност, подобно и на другите маршрути, включващи „Водолаза“, този също изисква добри умения и увереност. За разлика от двата къси маршрута, които ни водят директно към пътеката, тук ще може да се насладите на повече гледки към високата част на Рила, на някои пасторални пейзажи около махала Манови колиби и ще заслужите спускането с едно солидно изкачване по асфалт от Якоруда почти до курорта Трещеник.

Почвите в района като цяло са песъчливи, а изложението на маршрута е предимно южно, така че дори след дъжд едва ли ще има кал на много места, но все пак има къде да се натъкнете и на такава, например в по-влажни месеци като май и юни. В сухите периоди обаче ви очакват най-вече прахоляк и изровени на места черни пътища – внимавайте при спускането по тях и не прекалявайте със скоростта, защото може да има изненади!

И тук началото е от „пазара“ на Якоруда – това е един паркинг, намиращ се между главния път покрай града и центъра. В събота той се превръща в пъстър пазар, където местните хора купуват и продават всевъзможни стоки. Излишно е да казвам, че тогава няма да намерите място за паркиране точно там. В останалите дни обаче мястото си е точно паркинг и обикновено има само 1-2 сергии с плодове и зеленчуци.

Якоруда – Трещеник – Семково – пътека „Водолаза“

Ако сте проследили другите маршрути, които публикувах от района около Якоруда и Трещеник, лесно ще се досетите, че това каране може да се разглежда като комбинация от няколко вече познати пътеки и пътища, но свързани в една доста по-дълга обиколка. Започвайки от града, се изкачваме продължително по асфалтовия път до курортната местност Трещеник и оттам още малко нагоре до местността Нехтеница, намираща се на около 2000 м н.в. Оттам се кара по черен път в западна посока, който редува леки изкачвания и спускания, но общо взето следва една и съща надморска височина, защото обслужва поредица от хидросъоръжения. Под Сухото езеро пътят преминава в горска пътека, която първоначално не е много трудна, но после става доста стръмна и технична, спускайки се в посока хижа „Семково“. Важно е да уточня, че пътеката попада в рамките на Национален парк „Рила“ и, доколкото успях да разбера, ако искате да сте напълно изрядни по отношение на нормите за управление на тази защитена територия, преминаването по нея е възможно за групи до 5 човека след предварително съгласуване с Дирекцията на Националния парк. От хижата се продължава първо в източна посока към Трещеник, но в района на вр. Торица се отклоняваме в южна посока и се спускаме по черни пътища до пътеката със странно име „Водолаза“, която е един изключителен завършек на карането. Важно е да имате предвид, че GPS данните за спускането са записани по време на „Перпендикулярна вселена 18“, като тогава организаторите бяха маркирали някои кратки странични пътеки около черните пътища, но е възможно още до следващата година те да са напълно изчезнали. Затова в частта между вр. Торица и пътека „Водолаза“ най-сигурно е да карате по черните пътища, без да се опитвате да улучите тези успоредни пътеки.

Подходящият период за каране по този маршрут е от месец юни до края на септември. Едната причина е голямата надморска височина – преди месец май във високите части на маршрута може все още да има снежна покривка. Освен това, ако не го минавате в състезателно темпо, ще ви трябва хубав, дълъг ден, каквито преобладават в летните месеци.

Техническите данни за маршрута са достатъчно красноречиви – нужно е да имате и сила в краката, и добри умения за спускане, тъй като и в двете направления трудността е висока. Освен двете технични пътеки, за които споменах, черните пътища между тях също са доста коварни и включват стръмни и изровени участъци, които изискват бързи и адекватни реакции. „Дивотията“ също не е за подценяване, възможности за изгубване и объркване не липсват, така че е важно да имате GPS навигация. Изобщо, карането си е сериозно, но пък е едно от най-добрите в района. Може да го направите и значително по-леко, ако се качите с автомобил до Трещеник и започнете оттам, като впоследствие с друга кола или с такси се върнете, за да си приберете МПС-то.

Началото на маршрута е от „пазара“ на Якоруда – това е един паркинг, намиращ се между главния път покрай града и центъра. В събота той се превръща в пъстър пазар, където местните хора купуват и продават всевъзможни стоки. Излишно е да казвам, че тогава няма да намерите място за паркиране точно там. В останалите дни обаче мястото си е точно паркинг и обикновено има само 1-2 сергии с плодове и зеленчуци.

Челопешка Баба

Предизвикателен и доста приключенски маршрут над Златица и Челопеч, описан и изпратен от Борис Първанов. Карането (поне за повечето хора) е като за цял ден, с дълго изкачване от с. Църквище през изоставения тунел над Златица до прохода Кашана, след това по билото до вр. Челопешка Баба, откъдето се разкрива гледка към рудника „Елаците“, после с още доста каране и подсичане по южния склон над Челопеч през хижа „Мургана“, за да завърши със спускане по две от трасетата на Golden Dust Bike Park. Теренът е много разнообразен – от асфалт и черни пътища до каране по голи планински склонове и по специално изградени велопътеки. Има си и бутане/носене във високата билна част и по някои от черните пътища. Освен че карането изисква физическа издръжливост и технически умения, добре е да следите изкъсо и GPS навигацията, защото има места, където може да се объркате. Изобщо, това е едно страхотно МТБ приключение за хора с достатъчно опит, както може да се убедите и от видеоклипа на Борис: https://youtu.be/2esWdGtzZf4.

Якоруда – Трещеник 1

От курорта Трещеник към Якоруда за жалост няма нито една дълга и съдържателна пътека. Търсихме усилено, но не намерихме такава. Има обаче черни пътища, така че ако човек иска да използва лесния достъп по асфалтовия път нагоре към курортната местност, може след това да се спусне обратно към града по пресечен терен. Точно такъв е настоящият маршрут.

Ако си говорим честно, веднага ще кажа, че той далеч не е най-хубавия в района. Много по-добри и приятни варианти за каране (в зависимост и от това каква трудност търсите) са маршрутите с начална точка Трещеник – например към Сухото езеро и хижа „Семково“, покрай вр. Торица и рида Брабрите или пък през махалите Кьорови колиби и Юрчени колиби. Ако сте ги пробвали обаче и искате да покарате още нещо, или пък ако търсите варианти за спускане от Трещеник към Якоруда, тогава описаният тук маршрут може да ви е от полза.

Всъщност той има само един недостатък – черните пътища, по които е спускането, на места са доста стръмни, изровени и непредвидими. Това ги прави дори малко опасни за хора, които нямат необходимите опит, техника на каране и бързи реакции. Когато планирах карането по тях, надеждата ми беше, че ще са широки и добре утъпкани, т.е. че ще бъдат подходящи за хора с по-малко опит и увереност. Оказа се обратното. Получава се така, че като ниво на трудност карането е подходящо за хора с повече умения, а пък ако сте от тези хора, по-логично е да предпочетете каране по пътеката „Водолаза“ (по единия или другия маршрут с нейно участие) или по маршрута от Трещеник към Семково, или пък от Якоруда през Конарско и Бунцево. Но както казах, не пречи да имате и настоящия маршрут в GPS-а си – например, може да се случи така, че да има кой да ви качи с кола до Трещеник, оттам да завъртите някой от високите маршрути и след това да искате да се спуснете към града. Или пък, ако сте с е-байк, може всичко друго, което е описано и публикувано, да не ви стига…

Както стана ясно, изкачването от Якоруда до Трещеник е по асфалтовия път – тесен, с добра настилка, с прекрасни панорами и с доста сериозен наклон на много места. Около 14 км с 800 м денивелация – на пръв поглед не звучи зловещо, но всъщност баирът си е голям и като такъв ще го усетите! За спускането вече казах – комбинация от черни пътища, на места са хубави и скоростни, на други са малко по-обрасли, а на трети са стръмни и изровени, с нестабилни камъни, улеи и коловози.

В горната си част GPS следата е малко „заплетена“ – това е така, защото се изкачва до Трещеник и сред това се спуска обратно по черни пътища, които пресичат асфалта. Ако искате да си спестите последния километър и половина изкачване, може да пропуснете курорта и да започнете спускането към града по-рано. Трещеник обаче е доста приятно място за почивка, така че по-добре е да се напънете и да се изкачите до него.

Като цяло маршрутът следва билото на един рид в южна посока. Това, както и песъчливите почви в района, го прави подходящ за каране дори и в по-влажни условия – малко са местата, където може да се натъкнете на лепкава и/или дълбока кал. Така че характеристиките на терена позволяват каране от пролетта (след стопяване на снега) до късна есен. Имайте предвид обаче, че Трещеник е на височина между 1700 и 1800 м, така че в преходните сезони температурите там са по-ниски.

Началото на маршрута е от „пазара“ на Якоруда – това е един паркинг, намиращ се между главния път покрай града и центъра. В събота той се превръща в пъстър пазар, където местните хора купуват и продават всевъзможни стоки. Излишно е да казвам, че тогава няма да намерите място за паркиране точно там. В останалите дни обаче мястото си е точно паркинг и обикновено има само 1-2 сергии с плодове и зеленчуци.

Якоруда – Добреви ниви

Този маршрут може да се разглежда като много по-кратък вариант на „Якоруда – Бунцево“, доколкото споделя същата пътека за спускане. Тук обаче достигате до нея директно по черен път от града, който е прилично стръмен, но бързо извежда до откритата панорамна част на билото, където може да се нагледате на Рила и след това да ускорите отново пулса си със спускане по комбинация от пътеки, които секат напряко черния път от изкачването. С тези си характеристики „кръгчето“ е особено подходящо за хора с е-байкове, но и всеки друг може да се възползва от него, когато разполага с по-ограничено време и не иска да заобикаля чак през Конарско и Бунцево.

Въпреки че е на северен склон, почвите по него са много песъчливи, така че карането е възможно през всеки сезон, дори и в по-безснежните зими. Идеалните периоди все пак са пролетта и есента, а през лятото е хубаво да изберете по-хладните часове сутрин или привечер.

Спускането е със средна към висока трудност, макар че някои отсечки всъщност са по-скоро гладки и скоростни. В цялост комбинацията от пресичащи пътя пътеки обаче си е технична, защото някои от тях са стръмни и трудни. Повечето от тези преки пътеки са ясни и лесно се забелязват, но за всеки случай в GPS следата има точки за началото и края на всяка от тях. Началото на спускането от един хълм, наречен Добреви ниви, е единствената отсечка, която е по-трудна за намиране и по-обрасла. Основната причина тя да е част от маршрута е, че достигането до нея ще ви възнагради с възхитителните панорами към Рила, които иначе биха останали извън обхвата на маршрута.

Началната точка на маршрута е площадът на гр. Якоруда, но непосредствено около него е трудно да се намерят места за паркиране. Най-удобното място в близост, където можете да паркирате, е при пазара и е отбелязано в GPS следата с точка „Parking“. Пазарът е в събота, така че тогава паркингът е неизползваем и ще трябва да потърсите място някъде по улиците.

Якоруда – пътека „Водолаза“ (вариант 2)

Вторият вариант за кръгов маршрут, включващ пътеката „Водолаза“ над Якоруда, е малко по-дълъг от първия, по-плавен като изкачване, но и по-див. Като цяло бих казал, че той е по-приятният за каране, особено през лятото, когато по-лекият наклон и по-дебелата сянка са за предпочитане. През преходните сезони обаче, особено през пролетта, по него има по-усойни места и вероятността да се натъкнете на кални и труднопроходими участъци е по-голяма. Освен това, макар че наклонът при изкачването като цяло е по-малък, не липсват вадещи душата баири, особено в по-високата част, а и като цяло при него се изкачваме по-нагоре в планината, така че може да се спори дали е по-лесен като физическо натоварване.

Що се отнася до пътеката със странно име „Водолаза“, която е основна цел и елемент в този маршрут, припомням набързо, че тя е създадена от велоклуб „Крива спица“ и беше част от маршрута на Перпендикулярна вселена 18 през лятото на 2024 г. Името ѝ идва от няколкото характерни „гмуркания“ по нея, при които стръмното става още по-стръмно. Както вече се досещате, щом говорим за стръмно, пътеката не е от лесните. Всъщност по нея има множество възможни линии, при много от трудните секции са добавени и по-лесни варианти, но все пак трудността си е висока. Като се има предвид наклона на самия склон, „Водолаза“ е една учудващо разнообразна пътека, в която има и завои от различен тип, и стъпаловидни секции с прагове, и естествени скокчета, и още много други неща. Иначе казано, не е някакъв „бесен шус“ право надолу, а е доста по-разчупена. Почвата също е идеална – песъчлива, с доста иглички от дърветата, тя изсъхва бързо след дъжд, а в разгара на лятото беше прашна и суха, но все пак „държеше“ учудващо много.

Началото на маршрута е от „пазара“ на Якоруда – това е един паркинг, намиращ се между главния път покрай града и центъра. В събота той се превръща в пъстър пазар, където местните хора купуват и продават всевъзможни стоки. Излишно е да казвам, че тогава трудно ще намерите място за паркиране точно там. В останалите дни обаче мястото си е точно паркинг и обикновено има само 1-2 сергии с плодове и зеленчуци.