Владо Тричков – вр. Чуклата – Драсински дол

Written by

Това е един доста кратък, доста див и доста стръмен в долната си част маршрут над с. Владо Тричков, който ще се хареса само на хора, които не се страхуват от обрасли пътеки и от трудни и технични терени. По принцип мислех да не го публикувам, защото така дефинираната аудитория, която би го харесала, е твърде малка, но тъй като все пак на някого може да му е интересно да мине по обраслата и бодлива пътека под вр. Чуклата или пък по стръмното и технично моторджийско трасе към Драсински дол, реших че е добре да го има – най-малкото за да знаят хората какво да очакват по тези места.

Началото на маршрута е при отбивката към кариерата на Владо Тричков. Там сравнително лесно могат да се намерят места за няколко автомобила. Изкачването към вр. Чуклата е доста стръмно, макар и по хубав като настилка черен път. От върха се хваща една пообрасла пътека, която не е трудна в техническо отношение, но протягащите се от всички страни клонки на храстите, някои от които бодливи, правят преминаването по-трудно и предизвикателно. Това е първата част от спускането. След това по черен път се прави трансфер към второто спускане, което пък започва като фрийрайд по един стръмен склон и преминава в тясна и скрита моторджийска пътека, включваща и 1-2 доста технични участъка.

Тъй като почвите в района са предимно чакълести, а и склоновете са с южно изложение, маршрутът е подходящ за каране през всички сезони, включително в ранна пролет и късна есен, че дори и през зимата, ако няма сняг. По пътеките рядко ще се натъкнете на кал. По черните пътища е възможно да има такава, но пак не е в големи количества. През лятото човек лесно може да прегрее от стръмното и открито изкачване, но ако се тръгне по-рано сутринта или привечер, няма да има проблеми.

Владо Тричков – Реброво – Луково

Written by

Казано най-просто, този кратък маршрут е един от най-добрите над с. Владо Тричков в Искърското дефиле, защото спускането е по една от по-леките моторджийски пътеки в района, която е и достатъчно ясна и проходима, макар че на някои места все пак е леко обрасла. Пътеката не е нещо феноменално като характеристики, нека го кажа ясно още в началото! Типично за моторджийските трасета, тя е сравнително права, на места има вид на улей, а почвата е камениста и ронлива, което позволява каране и след дъжд. Основните ѝ достойнства са две – първо, че изобщо я има и като цяло е по-ясна и проходима от повечето други в района; и второ, че не е прекалено стръмна и трудна, т.е. по нея се кара малко по-спокойно и леко, отколкото по някои други „стръмняци“ наоколо. Все пак не оставайте с грешно впечатление относно трудността – теренът изисква поне средни умения, а на места и по-добри!

Изкачването към нея също е типичното за района – стръмно, доста стръмно! Следва се пътят от Владо Тричков покрай махала Драсин към вр. Андреева чукла и билото, но не достигаме до тях – „краят на мъките“ идва малко след вр. Чуклата, където започва пътеката към Реброво. Оттам с кратък асфалтов трансфер към Луково се завръщаме по приятен и сравнително равен път покрай р. Искър до жп гарата на Владо Тричков и оттам към началната точка.

Както стана ясно, маршрутът е подходящ за каране през всички сезони, включително в ранна пролет и късна есен, че дори и през зимата, ако няма сняг. По пътеката рядко ще се натъкнете на кал. По черните пътища е възможно да има такава, но пак не е в големи количества. През лятото човек лесно може да прегрее от стръмното и открито изкачване, но ако се тръгне по-рано сутринта, няма да има проблеми.

Началото на маршрута съвсем умишлено е поставено при отбивката към кариерата на Владо Тричков. Там могат да се намерят места за няколко автомобила, а освен това тази начална точка позволява човек леко да загрее с каране покрай Искъра, преди да атакува стръмния баир.

Обиколка из Южен Пирин над Гоце Делчев

Written by

Дълъг, труден и разнообразен маршрут, включващ тежко изкачване, високопланинско каране (но изцяло в горския пояс) по черни пътища, предизвикателни спускания по пътеки и преход в ниското с доста голяма асфалтова част.

Маршрутът в първата половина е преимуществено на голяма височина и може да се направи дори в горещ летен ден, но последната една трета е в ниската планина, където жегата по тези краища би могла да бъде дори опасна. Ето защо е препоръчително внимателно планиране и съобразяване с времето.

Карането започва с почти непрекъснато изкачване – 25 км и близо 1100 м денивелация – числа, които оправдават категоризирането на маршрута като физически труден.

Изкачването през х. „Славянка“ до Парилската седловина преминава по стръмен, криволичещ черен път. Оттам се следва туристическият маршрут Е4 в обратна на обичайната му посока, като изкачването продължава по черни пътища до близо 1700 м н.в. в местността Горна Млашка ливада.

Следва спускане до Попови ливади, отново по пътища. Тази част от маршрута преминава през страхотни иглолистни гори и пообрасли ливади, като дава възможност за отклонения и изкачвания на високите върхове на Южен Пирин, които иначе се подсичат. Пейзажът е подобен на каране във високите Западни Родопи, като не липсва и „родопското равно“ – редуване на спускания и изкачвания.

След Попови Ливади маршрутът поема по асфалтов и черен път на изток към вр. Свети Костадин, което включва и още изкачване – да, катеренето не е изцяло зад гърба ни. От върха (или, както е записан маршрутът – от подножието му) започва и интересната част за любителите на техничните спускания: последователно по две трудни пътеки – до с. Делчево и до гр. Гоце Делчев.

Първата пътека (Попови ливади – с. Делчево) поначало е технична, а и до голяма степен е обрасла и ерозирала, което я прави още по-трудна. След с. Делчево следва спускане по асфалт до началото на пътеката към Гоце Делчев (Гоце Делчев | Трасе за спускане и ендуро). Важно е, докато се носите надолу, да внимавате да не изпуснете началото ѝ, което ще познаете по прекъснатата мантинела. Тази пътека, за съжаление, е загубила част от изградените преди време съоръжения, но все още е доста добра, макар и изискваща опит и умения.

От Гоце Делчев карането продължава до Нова Ловча по асфалтовия път.

Във вида, в който е публикуван, маршрутът е кръгов и започва от района на с. Нова Ловча. Този вариант за старт има предимства и недостатъци – може да направите дългото и стръмно изкачване в началото, със свежи сили. По средата на карането ще имате опции за „презареждане“ – заведения на Папаз Чаир (преди спусканията) или в гр. Гоце Делчев (след спусканията). От друга страна, ако правите целия маршрут, стартът от Нова Ловча би означавал, че след като стигнете до Гоце Делчев, уморени и оставили цялото планинско каране зад гърба си, ще трябва да съберете сили за над 23 км шосеен преход с над 300 м денивелация.

Ако изберете за старт гр. Гоце Делчев, нещата се обръщат – преди голямото изкачване вече сте натрупали известна умора по асфалта, но пък спусканията след Папаз Чаир ще се превърнат в страхотен „десерт“ на карането, след който може спокойно да се отдадете на бири, скари, торти и други любими награди според вкуса. Освен това Гоце Делчев и районът предлагат повече варианти за настаняване (макар че в селата Гайтаниново, Тешово и Лъки, които са близо до Нова Ловча, също има възможности).

Съществуват и два варианта за модификация, които правят маршрута или по-лесен, или по-труден. Можете изцяло да премахнете по-скучната (за повечето хора) част след гр. Гоце Делчев, което обаче предполага да решите логистична задача – как да стигнете с автомобил до старта в Нова Ловча преди или след карането. Можете и да карате по някой от многобройните черни пътища през планината от Гоце Делчев или селата след него (например Копривлен) до с. Тешово и след това до с. Нова Ловча – това би премахнало карането по асфалт, но ще повиши още повече физическото натоварване и общата денивелация на маршрута.

Пастра – яз. Калин – хижа „Иван Вазов“ – Рилски манастир

Written by

Класическа рилска бруталия, ако използвам израза на Борис Първанов, който описа и изпрати този маршрут, като това определение е свързано както с изкачването от Пастра до яз. Калин и Винтчето (около 1800 м за 16-17 км), така и със спускането към Рилския манастир, което дълго, технично и разнообразно. Както се вижда във видеото му, карането определено не е „всеки“, но за добре подготвени и тренирани колоездачи маршрутът е напълно постижим в рамките на един ден – тръгнете обаче рано сутринта и не се помотвайте излишно! 😉 Също така, не забравяйте да си вземете каската (а не като спътника на Борис във видеото!) и защитна екипировка, защото маршрутът преминава през диви и отдалечени места и всякаква помощ в случай на инцидент няма да дойде бързо…

Видеото вижте тук: https://www.youtube.com/watch?v=c_z9ASjgAaI

Мезек – вр. Шейновец

Written by

Ако обичате дълги пътеки и тук-там трудни терени, това е най-добрият и най-класически маршрут за планинско колоездене в района около Свиленград. При него се изкачваме по асфалт от с. Мезек до знаковия за района вр. Шейновец с изградена на него телевизионна кула и се спускаме обратно по една дълга и разнообразна пътека, която в горната си част включва някои доста трудни и технични участъци, но в по-голямата си част всъщност е бърза и не много тежка. Във всички случаи обаче е пътека, която си струва да пробвате!

Връх Шейновец също е място, което си струва да посетите! От него може да хвърлите поглед във всички посоки – на запад към Родопите, на юг към Гърция, на изток към Свиленград и Сакар и на север към Горнотракийската низина. 180-градусовата панорама е гарантирана. Този връх е последната висока точка на Родопите в посока изток.

Има и още забележителности. Едната е средновековната крепост Неузетикон, изградена през 11-12 век, намираща се над с. Мезек. Покрай нея се минава към края на спускането и си струва да платите билет, за да я разгледате. В близост до селото е и тракийската куполна гробница в могилата Мал тепе, която е една от най-големите и добре запазени тракийски гробници в България. В нея също се влиза с билет, като има комбиниран билет и за двете забележителности.

Началото на маршрута е в центъра на с. Мезек, но там местата за паркиране са малко, така че в почивни дни може би е най-разумно да използвате паркинга при тракийската гробница, да я разгледате и след това да се придвижите с велосипедите до селото.

Климатът в тази част на България е изключително мек през зимата и горещ през лятото, така че маршрутът е подходящ за каране целогодишно, като най-добрите сезони са пролетта и есента. Ако се случите там през лятото, задължително започнете рано сутринта! В противен случай ще се „изпържите“ при дългото асфалтово изкачване към върха.

Макар че на пръв поглед изкачването изглежда голямо, то всъщност е доста плавно и съвсем не е тежко. Вярно, в един момент асфалтът може да стане досаден, но пък тогава започват да се появяват гледките, а и върхът с кулата става все по-близък. Имайте предвид обаче, че и при спускането също има едно кратко, но напрягащо изкачване.

Както вече споменах, пътеката в цялост не е трудна, но в горните ѝ части има някои много технични и трудни участъци. Бихте могли да ги пропуснете, ако не се качвате до върха (в този случай е най-добре в т.06 от GPS следата да хванете един асфалтов път вляво от основния и да се включите в спускането).

Маршрутът е разработен със съдействието на хотел „L’AMBASSADE DE KATARZYNА“ и винарна Katarzyna Estate.

Урановият рудник над Сеславци 5

Written by

Петият маршрут с такова име се изкачва от Сеславци до вр. Баланов дел и оттам се спуска по стръмни и трудни моторджийски пътеки обратно. Като техническа трудност това определено е едно от по-трудните карания в района и ще се хареса само на хора, които са свикнали да карат по трудни терени и не се плашат от улеи, коловози, нестабилни камъни и шума.

Началната точка на маршрута е над Сеславци, при разклона към изоставената и рушаща се административна сграда на уранодобивното предприятие, защото спускането завършва малко по-нагоре по пътя, а пък преди тази точка има няколко удобни места за паркиране – отбелязани са и с точки в GPS следата. Разбира се, ако предпочитате, може да паркирате и в центъра или в покрайнините на Сеславци и да започнете карането от там – това ще добави още 1-2 км към дължината. Наситеността с пътеки и маршрути в района позволява, ако търсите по-дълго каране, да комбинирате този маршрут с почти всеки от другите над Сеславци.

Изкачването е леко и приятно, като следва основния черен път през табаните на изоставените уранови рудници над Сеславци, по който достигаме чак до билото на Софийска планина. Наклонът нагоре е плавен и равномерен, това е едно от най-щадящите изкачвания по южните склонове на Стара планина. Започвайки от началната точка 01, поемаме по десния път и следваме асфалта до т.03, където продължаваме по черен път вляво (а асфалтът се спуска надясно към една от площадките на рудника). Черният път се изкачва с множество серпентини нагоре по склона чак до билото – пропускайте всякакви второстепенни отбивки, включително началото на пътеките „Мижавата“ и „Паралелната“ в т.04. В т.05 излизаме на билния път и продължаваме по него наляво (изток), като минаваме покрай вр. Керимова чука и се спускаме до една седловина, където започва „Скритата“ пътека (т.06). Нашият маршрут обаче продължава с едно последно (и по-стръмно) изкачване по черния път към вр. Баланов дел. В т.07 се отбиваме от черния път по занемарена горска пътека вляво и след стотина метра по нея достигаме върха, където в т.08 пътеката се разделя. Карайте по лявата, която излиза на едни поляни и започна да се спуска през рехави горички. В т.09 и т.10 според картата има пътеки наляво, но на живо са почти незабележими и със сигурност е най-добре да си карате по най-ясната пътека направо. След т.10 тя тръгва доста по-стръмно надолу по склона под формата на улей, който прави леки завои вляво и вдясно, но като цяло е техничен и труден за каране, по нестабилен терен. В т.11 излизаме на стар черен път и продължаваме по него направо, а в т.12 пропускаме отбивка вдясно. В т.13 пътят излиза на широки ливади – тук трябва да следвате GPS-а, карайки направо през поляните в южна посока без ясна пътека. Такава се появява в края на поляните, където наклонът се увеличава. Отново е моторджийска, отново е трудна като терен, но сравнително права. В т.14 пресичаме отново черния път и с последен стръмен участък завършваме в т.15 на асфалтовия път към рудниците, по който се изкачихме.

Както и другите карания в района над Сеславци, този кратък маршрут е идеален за пролетни и есенни карания, а също и при по-меки зимни дни без сняг. Няма проблем да го пробвате дори и в горещите летни дни, тъй като изкачването е предимно на сянка, а малката дължина позволява да се прицелите в по-хладните сутрешни или следобедни часове, без да рискувате да „излезете от графика“. В сухите месеци обаче сцеплението по пътеките надолу ще е още по-лошо, т.е. карането ще е по-трудно.

Редно е, разбира се, отново да повторя предупрежденията относно миналото на този район, добивът на уранова руда, съмненията дали той е достатъчно чист и рекултивиран, дали радиационният фон е в допустимите норми и т.н. Официално всичко е наред, но няма как да съм 100% сигурен. Ако това ви притеснява, по-добре пропуснете този маршрут.

Сеславци | „Връхната“

Written by

Както се досещате, щом сме ѝ дали такова име, тази пътека трябва да започва от някой връх и това е вр. Баланов дел (1198 м н.в.), който е горист и се издига точно над с. Сеславци. Разбира се, от другите върхове над селото също има пътеки, но тази започва най-отвисоко, затова я кръстихме по този начин.

Иначе пътеката е типично моторджийска и е една от по-трудните в района, защото на доста места е стръмна, камениста, изровена, с нестабилни камъни под гумите, а в късна есен към всичко това се добавя и доста шума, която прави нещата още по-трудно предвидими. И все пак, всичко това е добре дошло, ако човек иска да разнообрази другите (по-леки) пътеки над Сеславци с нещо наистина трудно и технично.

Изкачването до началото на пътеката също е повече в сравнение с другите, но иначе е по същия плавен и много приятен черен път през табаните от урановите рудници чак до билото, после наляво (запад) по билния път покрай вр. Керимова чука до вр. Баланов дел.

Началото на отсечката (т.01) е малко преди върха, където от черния път се отделя една не много ясна и чиста пътека в гората. След стотина метра изкачване по нея достигаме вр. Баланов дел и пътеката се разделя (т.02) – продължаваме по лявата, през едни поляни и започваме да се спускаме. Пътеката е сравнително ясна на повечето места. В т.03 и т.04 според картата има пътеки наляво, но на живо са почти незабележими и със сигурност е най-добре да си карате по най-ясната пътека направо. След т.04 тя тръгва доста по-стръмно надолу по склона под формата на улей, който прави леки завои вляво и вдясно, но като цяло е техничен и труден за каране, по нестабилен терен. В т.05 излизаме на стар черен път и продължаваме по него направо, а в т.06 пропускаме отбивка вдясно. В т.07 пътят излиза на широки ливади – тук трябва да следвате GPS-а, карайки направо през поляните в южна посока без ясна пътека. Такава се появява в края на поляните, където наклонът се увеличава. Отново е моторджийска, отново е трудна като терен, но сравнително права. В т.08 пресичаме отново черния път и с последен стръмен участък завършваме в т.09 на асфалтовия път към рудниците.

Якоруда Ултра (покрай Бяла Места – Ропалица – Нехтеница и Кьорови колиби)

Written by


Дълъг и натоварващ маршрут за планинско колоездене над Якоруда в Рила планина, който ще се хареса на малцина, но си струва все пак да бъде публикуван. Той минава е приключенски от гледна точка на това, че включва и навлизане дълбоко по долините на р. Бяла Места и р. Ропалица до места, където е по-вероятно да срещнете мечка, отколкото човек; и бутане директно през гората по нещо като пътека, ама не съвсем; и спускане по разни занемарени и изровени дърварски пътища, чието състояние е напълно непредвидимо. Преди да свалите GPS следата и да тръгнете по него, задължително прочетете внимателно подробното описание и преценете дали такова каране е подходящо за вас!

Якоруда – Манови колиби – Торица – пътека „Водолаза“

Written by

Това е още един маршрут, който включва стръмната и технична пътека „Водолаза“ над Якоруда, която е една от най-добрите в региона, само че тук целта е да я достигнем с малко повече каране. Повече, но не чак толкова, колкото при маршрута „Якоруда – Трещеник – Семково – пътека Водолаза“. С други думи, настоящият е по-скоро със средна дължина и не се качва на толкова голяма височина, което го прави подходящ за каране през по-дълъг период от годината (вероятно още от края на април, та чак до ноември), а и за по-широк кръг от хора, поне от гледна точка на физическо натоварване. Като техническа трудност, подобно и на другите маршрути, включващи „Водолаза“, този също изисква добри умения и увереност. За разлика от двата къси маршрута, които ни водят директно към пътеката, тук ще може да се насладите на повече гледки към високата част на Рила, на някои пасторални пейзажи около махала Манови колиби и ще заслужите спускането с едно солидно изкачване по асфалт от Якоруда почти до курорта Трещеник.

Почвите в района като цяло са песъчливи, а изложението на маршрута е предимно южно, така че дори след дъжд едва ли ще има кал на много места, но все пак има къде да се натъкнете и на такава, например в по-влажни месеци като май и юни. В сухите периоди обаче ви очакват най-вече прахоляк и изровени на места черни пътища – внимавайте при спускането по тях и не прекалявайте със скоростта, защото може да има изненади!

И тук началото е от „пазара“ на Якоруда – това е един паркинг, намиращ се между главния път покрай града и центъра. В събота той се превръща в пъстър пазар, където местните хора купуват и продават всевъзможни стоки. Излишно е да казвам, че тогава няма да намерите място за паркиране точно там. В останалите дни обаче мястото си е точно паркинг и обикновено има само 1-2 сергии с плодове и зеленчуци.

Якоруда – Трещеник – Семково – пътека „Водолаза“

Written by

Ако сте проследили другите маршрути, които публикувах от района около Якоруда и Трещеник, лесно ще се досетите, че това каране може да се разглежда като комбинация от няколко вече познати пътеки и пътища, но свързани в една доста по-дълга обиколка. Започвайки от града, се изкачваме продължително по асфалтовия път до курортната местност Трещеник и оттам още малко нагоре до местността Нехтеница, намираща се на около 2000 м н.в. Оттам се кара по черен път в западна посока, който редува леки изкачвания и спускания, но общо взето следва една и съща надморска височина, защото обслужва поредица от хидросъоръжения. Под Сухото езеро пътят преминава в горска пътека, която първоначално не е много трудна, но после става доста стръмна и технична, спускайки се в посока хижа „Семково“. Важно е да уточня, че пътеката попада в рамките на Национален парк „Рила“ и, доколкото успях да разбера, ако искате да сте напълно изрядни по отношение на нормите за управление на тази защитена територия, преминаването по нея е възможно за групи до 5 човека след предварително съгласуване с Дирекцията на Националния парк. От хижата се продължава първо в източна посока към Трещеник, но в района на вр. Торица се отклоняваме в южна посока и се спускаме по черни пътища до пътеката със странно име „Водолаза“, която е един изключителен завършек на карането. Важно е да имате предвид, че GPS данните за спускането са записани по време на „Перпендикулярна вселена 18“, като тогава организаторите бяха маркирали някои кратки странични пътеки около черните пътища, но е възможно още до следващата година те да са напълно изчезнали. Затова в частта между вр. Торица и пътека „Водолаза“ най-сигурно е да карате по черните пътища, без да се опитвате да улучите тези успоредни пътеки.

Подходящият период за каране по този маршрут е от месец юни до края на септември. Едната причина е голямата надморска височина – преди месец май във високите части на маршрута може все още да има снежна покривка. Освен това, ако не го минавате в състезателно темпо, ще ви трябва хубав, дълъг ден, каквито преобладават в летните месеци.

Техническите данни за маршрута са достатъчно красноречиви – нужно е да имате и сила в краката, и добри умения за спускане, тъй като и в двете направления трудността е висока. Освен двете технични пътеки, за които споменах, черните пътища между тях също са доста коварни и включват стръмни и изровени участъци, които изискват бързи и адекватни реакции. „Дивотията“ също не е за подценяване, възможности за изгубване и объркване не липсват, така че е важно да имате GPS навигация. Изобщо, карането си е сериозно, но пък е едно от най-добрите в района. Може да го направите и значително по-леко, ако се качите с автомобил до Трещеник и започнете оттам, като впоследствие с друга кола или с такси се върнете, за да си приберете МПС-то.

Началото на маршрута е от „пазара“ на Якоруда – това е един паркинг, намиращ се между главния път покрай града и центъра. В събота той се превръща в пъстър пазар, където местните хора купуват и продават всевъзможни стоки. Излишно е да казвам, че тогава няма да намерите място за паркиране точно там. В останалите дни обаче мястото си е точно паркинг и обикновено има само 1-2 сергии с плодове и зеленчуци.