Името на този маршрут не е случайно и в него няма нищо тайнствено. Чисто и просто някои части от карането минават по толкова занемарени черни пътища, че човек трябва да си ги представи. И все пак ги има, или поне някога ги е имало. Това е основната особеност на маршрута – трудното ориентиране. Казаното се отнася най-вече за няколко участъка, които минават през поляни. Там тревата расте буйно и нависоко и заличава пътя почти напълно. Ето защо маршрутът е подходящ за пролетта или есента, когато тревата още не е избуяла твърде много или е вече окосена. Ако отидете по тези места през юли или август, може и да не намерите въпросните пътища.

Това е един много лек и приятен маршрут, с много повече спускания отколкото изкачвания, с малко неприятно (поне за мен) прибиране до София (но и това може да се поправи). При него липсва асфалтова част надолу (освен в самото Кокаляне) и има една уникална пътечка, широка около 20см (на местата където се вижда, защото на други се кара по интуиция), която хем е технична, хем е лесна, хем минава близо до ръба на една пропаст, но без опасност да паднете в нея (обаче гледката и чувството в този участък са страхотни). Останалата част е по черни пътища (някои от тях представляват улици във вилната зона над Кокаляне), които са доста разнообразни (чакълести, почвени и затревени) и предразполагат към бързи скорости.

Един от най-популярните маршрути в близост до София, включващ една от най-добрите и любима на много от „старите кучета“ пътеки.

Специфична особеност на маршрута е това, че започва в Железница, а свършва в доста по-ниска точка – Дяволския мост. Поради това логично е да го минете в рамките на някое доста по-дълго каране или пък да се придвижите с някакъв транспорт до началната точка (автобус, велотакси или с автомобил, който някой друг да върне обратно).

Карането е доста разнообразно, а пътеките са предимно трудни и технични.