Планината Плана, намираща се доста близо до София, отдавна се е доказала като чудесно място за каране, включително и за планински колоездачи с малък или никакъв опит, за които там могат да се намерят достатъчно лесни маршрути и терени. Този маршрут, описан и изпратен от Георги Панталеев, е чудесен пример точно за такова каране. Той е може би един от най-леките като съотношение между дължина (18 км) и сумарна сумарна денивелация (едва надхвърля 300 м), които ще намерите в МТБ Справочника. Това го прави изключително подходящ и за деца, дори ако са с велосипеди без скорости (личният опит на автора е с 5-годишно дете с 16-цолов велосипед без скорости). „Тайната“ на тази лекота се крие във факта, че маршрутът е с форма, наподобяваща подкова, при която началната и крайната точки са различни.

Черните пътища, по които се кара, при сухо време са стабилни, липсват коловози и технически трудни участъци. Единствено под ловната хижа има участък, който е с леко камениста настилка, но не е страшно. Дълъг е около 800 м. Малки деца, които нямат опит, може спокойно да го изминат, бутайки колелата си – наклонът е надолу.

Маршрутът започва от една отбивка по асфалтовото шосе за телекомуникационната станция, между Тодорова махала на с. Плана и Геодезическата обсерватория. В началото и края си маршрутът редува каране през гори и поляни, докато в средата си е изцяло на открито и се разкриват чудесни гледки към Рила и Витоша.

След по-сериозен дъжд има места с повече кал и 3-4 гьола в началото на маршрута – по вододела между водосборите на най-големите реки в очертанията на Плана планина – Егуля (по надолу – Ведена) и Планщица (до вр. Речьов камък).

Само на едно място има чешма, работеща целогодишно, но тя е в края на маршрута – непосредствено преди преминаването по моста над р. Планщица. Има още една чешма – при ловната хижа, но е с непостоянен дебит и не винаги може да се разчита на нея (през месец октомври 2023 беше пресъхнала).

Финалната точка на маршрута е при телекомуникационната станция. Има няколко опции за достигане до началната точка (където евентуално е оставена колата):
1. Всички продължават да карат с колелата нагоре по асфалтовото шосе и правят пълен кръг на велопохода. Това ще добави още 120 м изкачване и около 2 км дължина, превръщайки маршрута в кръгов.
2. Един (шофьора) от групата продължава с колелото нагоре по асфалтовото шосе и взима колата от стартовата точка.
3. Шофьорът от групата на автостоп от телекомуникационната станция се качва нагоре (изпитано от автора няколко пъти и работи успешно в почивни дни при хубаво време).

Това е поредният хубав веломаршрут за планинско колоездене над яз. Панчарево. Той включва пътеката „Панчи ВЕЦ“, която е сравнително нова. Заради стръмния наклон в последната ѝ част, тази пътека е може би най-трудната за момента в района, което се пренася и към самия маршрут. За сметка на това обаче, тъй като достъпът до началото ѝ е по комбинация от асфалт, бетонен и хубав черен път, а спускането е по южен склон, карането по маршрута е възможно както след дъждове, така и през зимата (в по-топли и слънчеви дни, когато снежната покривка се е вдигнала над 1000 м н.в.). Даже бих казал, че е препоръчително да карате тази пътека след дъжд, защото при суша в края ѝ сцеплението наистина е минимално!

Иначе началото на пътеката с нищо не загатва какво ви очаква в края ѝ. В първите си метри тя е направо равна, после наклонът става среден, появяват се и предизвикателства под формата на странични наклони, включително и в много от завоите. Така се стига и до финалния участък, който не само е с доста стръмен наклон, но и с чакълеста настилка и улеи, образувани от гумите на мотори и от водата. Тук поддържането на скоростта и сцеплението са сериозно предизвикателство, особено в по-сухите периоди от годината. На всичкото отгоре тази част не е и никак къса, така че е добре още в началото ѝ да прецените добре уменията си и ако не сте сигурни, че ще запазите контрол, по-добре не рискувайте.

Началната точка е от големия паркинг в Кокаляне, в горния (южен) край на яз. Панчарево. Пътеката „Панчи ВЕЦ“ свършва в близост до него, а и тук обикновено се намират места дори в почивните дни. Оттам заобикаляме язовира от източната му страна, като за загрявка изкачваме пътеката „Зиг-заг“ и се спускаме по „Пътеката с гледката“, за да излезем в с. Герман. Преминаваме през него по главната улица и в края му (откъм Околовръстното шосе) се отбиваме по асфалтовия път към Германския манастир. След манастира изкачването продължава по бетонен път, а третата му част е по хубав черен път. За спускането по „Панчи ВЕЦ“ вече казах достатъчно. Както виждате от това съкратено описание и от картата, при желание може да започнете карането и от Герман – от центъра на селото или от стената на яз. Панчарево.

Ако решите да карате по маршрута през уикенда или по празници, най-добре е да пропуснете пътеките между Кокаляне и Герман (т.е. да минете по асфалтовата алея по брега на езерото), защото по тях има много пешеходци, или поне да преминете по тях бавно и с много внимание. По „Панчи ВЕЦ“ по-вероятно е да срещнете мотори, отколкото пешеходци.

Следвайки номерацията на маршрутите над Сеславци, публикувани в МТБ-БГ, този е пети поред, а също така може да се каже, че е удължен и доразвит вариант на четвъртия, тъй като в по-голямата си част съвпадат, но тук е добавена още една пътека, за която не знаех по времето, когато е описван по-старият. Новият също не е много дълъг, но не е и съвсем кратък; като терен е сравнително лесен, но все пак включва цели две пътеки, по които има и технични елементи; и като цяло е с приятни и леки изкачвания, но има и едно доста стръмно.

Доколкото по-голямата част от маршрута е разгърната по южните склонове на Софийска планина, карането по него е възможно от ранна пролет до късна есен, а даже и през зимата в периоди с няколко по-топли дни. Имайте предвид обаче, че първото спускане е по черен път на северен склон, който задържа кал и влага, така че през зимата и след по-обилни дъждове там със сигурност ще се поизцапате.

Има две важни уточнения, които трябва да направя, за да няма недоволни. Първото е, че този маршрут е замислен и описан изцяло с идеята за ХС каране, т.е. с редуващи се изкачвания и спускания, а по стечение на обстоятелствата и с по-лесни и скоростни пътеки. От гледна точка на ендуро карачите в този маршрут има едно излишно спускане и едно още по-излишно стръмно изкачване (макар че точно тези две отсечки осигуряват повечето красиви гледки към вътрешността на планината). Ако целта ви е просто да пробвате двете пътеки, по-лесният, кратък и ефективен начин е да карате последователно маршрутите „Урановият рудник над Сеславци 3“ и „Урановият рудник над Сеславци 2“. А пък настоящият маршрут е за хора, които искат да повъртят повече, да се поизпотят, да погледат долини и ридове и да прекарат повече време в планината.

Второто важно предупреждение, валидно за всички маршрути над Сеславци е, че те преминават в непосредствена близост до стари уранови рудници, чиято експлоатация е прекратена в началото на 90-те години на 20 в., но въпреки това според различни източници има съмнения доколко консервацията и рекултивацията са били извършени добре и поради това е възможно в района да има повишен радиационен фон. Ако това ви притеснява, по-добре пропуснете този маршрут.

Началната точка на маршрута е над Сеславци, при разклона към изоставената и рушаща се административна сграда на уранодобивното предприятие, тъй като в близост има няколко места, където може да се паркира – отбелязани са с точки в GPS следата. Разбира се, може да го започнете и от центъра на селото – така ще добавите още 2-3 км към дължината.

Хората, които редовно навестяват чудесната пътека от в.з. Манчов валог над Войнеговци (разговорно наричана „Манчо“), вероятно бързо ще измислят по-простичко име и на този маршрут – нещо от типа „Дългото над Войнеговци“. И това е съвсем логично, защото това каране може да се разглежда като по-дълъг вариант на „Манчо“, само че с изкачване по съседния хребет (през вилна зона Русия) и спускане, което включва още една приятна пътечка, намираща се над Манчов валог.

Маршрутът всъщност изобщо не е нов – има го публикуван в МТБ-БГ под името „Локорско – Войнеговци 1“ още от 2010 г. Не помня тогава кой и как ме е „открехнал“ за горната пътека, но пък за долната (основна в момента) не знаех изобщо. Затова онзи маршрут започва и завършва в Локорско, но всъщност пропуска пътеката от Манчов валог, а в наши дни това си е жива загуба. Затова използвах един от по-топлите дни в началото на зимата да си припомня горната пътечка и да подготвя този по-логичен от днешна гледна точка маршрут.

И така, най-важното за „новия стар“ маршрут е следното:

Спускането е предимно по пътеки, които са много забавни и не са трудни. Е, в горната има един кратък участък, който е техничен, а пък по долната са изградени много скокчета, които обаче не са задължителни за ползване. Заради тези изключения техническата трудност на маршрута формално е средна, но реално, ако избягвате скоковете и внимавате на стръмните места в горната част, маршрутът е напълно подходящ и за планински  колоездачи с по-малък опит и увереност.

Нагоре пък ще ви трябва малко повечко сила в краката, ако искате да се изкачите без бутане. Следват се само черни пътища, но височинният профил е такъв, че колкото по-нагоре отиваме, толкова по-стръмно става. Но пък поне е кратко.

Както е известно, почвите в този район носят на влага, така че може да се кара дори и през зимата, стига снегът да се е стопил или да не е навалял. Имайте предвид обаче, че при изкачването може да се натъкнете на коловози и локви, включително и такива, които е трудно да бъдат избегнати. Това е най-вече през зимата и пролетта, през лятото и есента обикновено е сухо.

Началото е в центъра на Войнеговци, където обикновено има място за 3-4 автомобила, но не повече. Има и варианти за паркиране в края на спускането, в края на пътеката от Манчов валог или при Кръста – и до трите места се стига по един и същи път, може да го видите на картата (североизточно от селото), отбелязал съм ги и с точки в GPS следата.